Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Искам да знам кой вика! — отговори човекът.
— Знаех си аз, че като попитам човек, няма да получа свестен отговор! — извика момчето.
Скоро след това мъглата изчезна така бързо, както се беше появила, и то видя, че летяха над широка речна долина. Гледката беше много красива. Виждаха се високи планини като в Йемтланд, само че в подножието им нямаше плодородни и гъсто населени земи. Разстоянието между селата беше голямо, а нивите — малки. Батаки тръгна на юг по реката, докато наближиха някакво село. Тогава той се спусна на едно стърнище и накара момчето да слезе на земята.
— През лятото тук е расъл ечемик — каза Батаки. — Виж дали не можеш да си намериш нещо за ядене!
Момчето го послуша и скоро намери един клас. Докато вадеше зрънцата и ядеше, Батаки започна разговор.
— Виждаш ли онази голяма, хубава планина на юг? — понита той.
— То се знае, че я виждам — отвърна момчето.
— Тя се казва Сонфйел — продължи гарванът — и някога е, била пълна с вълци.
— Личи си, че е била добро убежище за тях — съгласи се момчето.
— На хората, които живеели в долината, понякога им било доста трудно да се разправят с тях — каза Батаки.
— Защо не ми разкажеш някоя история за вълците, ако знаеш? — попита момчето.
— Преди много, много години веднъж вълците от Сонфйел нападнали един човек, който бил тръгнал да продава бъчви — започна Батаки. — Той бил от Хеде, едно село, разположено на няколко десетки километра нагоре в долината. Било през зимата и вълците го подгонили тъкмо когато минавал по леда на Юсна. Те били десетина, а конят на селянина бил слаб, та той не се надявал много да се спаси.
Като чул воя на вълците и видял каква голяма глутница го гони, той загубил и ума и дума и дори не се сетил да изхвърли бъчвите и ведрата, за да облекчи товара. Само шибал коня, който препускал по-бързо от всякога, но скоро забелязал, че вълците наближават. Мястото било пусто, а до най-близкия чифлик имало още много път. Той разбрал, че последният му час е настъпил и се вцепенил от ужас.
По едно време видял, че между боровите клони, забити в леда, за да отбелязват пътя, върви някой. А като познал кой е, страхът му се удвоил.
Това било една бедна старица на име Малин Финландката. Тя постоянно обикаляла из страната. Била куца и гърбава, та отдалеч я познал.
Старицата вървяла право срещу вълците. Сигурно шейната й пречела да ги види. Селянинът веднага разбрал, че ако мине край нея, без да я предупреди, тя ще попадне право сред глутницата и докато вълците я разкъсат, той самият ще може да се спаси.
Тя крачела бавно, наведена над тоягата си. Ясно било, че ако не й помогне, с нея е свършено. Но не се знаело дали ще се спаси дори ако той спре и я вземе на шейната. Напротив, най-вероятно било тогава вълците да ги настигнат и да разкъсат и него, и нея, и коня. И той си помислил дали не е най-добре да пожертвува един живот, за да спаси два.
Всичко това му минало през ума, щом съгледал старицата. И не само това. Помислил си също така какво ще бъде после, когато почне да съжалява, че не й е помогнал или когато хората научат как я е изоставил.
Изкушението било голямо. „По-добре да не я бях срещал“ — казал си той.
В този момент вълците надали див вой. Конят се напънал, полетял напред и отминал старицата. Тя също чула воя на вълците. Селянинът разбрал, че тя знае какво й предстои. Отворила уста, за да извика, и протегнала ръце за помощ, но нито извикала, нито се опитала да се хвърли в шейната. Просто стояла като вдървена. „Сигурно й съм се видял като дявол“ — помислил си селянинът.
Сега, когато бил сигурен, че ще се спаси, той очаквал да бъде доволен. Но сърцето му се свило от болка. Никога през живота си не бил вършил зло и сега си помислил, че е разбил целия си живот. „Не — казал си той и дръпнал юздите, — да става, каквото ще, но не мога да я оставя сама срещу вълците.“
С мъка обърнал коня и скоро стигнал до старицата.
— Качвай се бързо! — викнал й той грубо, защото го било яд, че не я бил изоставил на съдбата й. — Не можеш ли да си седиш в къщи, стара вещице! Сега и аз, и конят ще загинем заради тебе!
Старицата мълчала, а селянинът продължил:
— Конят е изминал днес петдесет километра. Той скоро ще се измори, а и товарът му не олекна, след като ти се качи.
Шейната скърцала по леда, но въпреки това той чул как вълците тракат зъби зад тях и разбрал, че ги настигат.
— Свърши се с нас — казал той. — И на двама ни не помогна много това, че се опитах да те спася, Малин.
Дотогава старицата мълчала като човек, който е свикнал на обиди, но сега заговорила:
— Не мога да разбера защо не изхвърлиш бъчвите, така ще облекчиш товара. Утре можеш да се върнеш да си ги прибереш.