Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Но после реши, че все пак трябва да види къщата, щом е дошла дотук, и отново тръгна, макар че с всяка крачка ставаше все по-тъжна.
Беше чувала, че чифликът е много западнал и променен. И наистина беше така. Но вечерта тя не можеше да го забележи. Напротив, всичко й се виждаше както преди. Ето езерцето, което някога беше пълно с шарани. Никой не ги ловеше, защото баща й искаше да си живеят на спокойствие. Ето къщичката на ратаите и склада, и конюшнята с камбанката на единия край на покрива и ветропоказателя на другия. И дворът пред къщата беше също така закътан, както през времето на баща й, защото на него не му даваше сърце да отсече дори един храст.
Тя беше застанала в сянката на големия явор при входа и се оглеждаше. В този миг стана нещо странно. Ято гълъби изведнъж долетя и кацна до нея.
Просто не й се вярваше, че това са истински птици. Та нали гълъбите никога не летят след залез! Може би силната лунна светлина ги беше събудила. Сигурно бяха помислили, че се е съмнало и бяха излетели от гълъбарника, а после се бяха заблудили и не можеха да се приберат. Като видяха човек, те долетяха при него, за да ги упъти.
Докато родителите й бяха живи, чифликът беше пълен с гълъби, защото и тях баща й бе взел под свое покровителство. Щом само се споменеше да се убие някой гълъб, той веднага се намръщваше. Стори й се, че птиците са дошли да я посрещнат в стария дом. Кой знае дали гълъбите не бяха долетели в нощта, за да й покажат, че не са забравили колко добре са живели някога тук!
А може би баща й беше изпратил птиците си да я поздравят, за да не се чувствува така самотна и смутена в родната къща?
При тази мисъл я обхвана такъв копнеж за старото време, че тя се просълзи. Хубав беше животът тогава. Имаше седмици на тежък труд, но имаше и празници. През деня се съсипваха от работа, но вечер се събираха около лампата и четяха Тегнер и Рюнеберг, госпожа Ленгрен и мамзел Бремер. Жънеха жито, но беряха и рози, и жасмини. Предяха лен, но и пееха песни. Измъчваха се с история и граматика, но и играеха пиеси и пишеха стихове. Стояха край печката и готвеха, но се учеха също да свирят на флейта, китара, цигулка и пиано. Садяха зеле и цвекло, грах и боб в зеленчуковата градина, но имаше и друга градина, пълна с ябълки и круши, с ягоди и малини. Живееха усамотено, но точно затова все още помнеха толкова много легенди и предания. Носеха дрехи от домашно тъкано платно, но бяха безгрижни и независими.
„Никъде животът не е толкова хубав, както в такъв един малък чифлик през време на детинството — помисли си тя. — Имаше много работа и много забавления и всички дни бяха изпълнени с радост. Много ми се иска да се върна тук. След като видях къщата, мъчно бих могла да си отида.“
И тя се обърна към ятото гълъби и им каза, като същевременно се смееще на себе си:
— Искате ли да отидете да кажете на татко, че аз копнея за стария си дом? Достатъчно съм обикаляла чуждите къщи. Кажете му да направи така, че да мога скоро да се върна в родното си място!
— Още не беше свършила и гълъбите се вдигнаха и отлетяха. Тя се опита да ги проследи с поглед, но те веднага изчезнаха, като че ли се стопиха в лунната светлина.
Щом гълъбите изчезнаха, откъм градината се чу силен вик. Тя се спусна нататък и видя нещо много чудновато. Едно съвсем мъничко хлапе, не по-високо от педя, се бореше с една кукумявка! Най-напред жената така се учуди, че просто се вкамени: Но хлапето викаше тъй жално, че тя бързо се намеси и ги разтърва. Кукумявката кацна на едно дърво, а хлапето остана на пътечката, без да направи опит да избяга или да се скрие.
— Благодаря за помощта! — каза то. — Но много е глупаво, че оставихте кукумявката да избяга. Сега не мога да си отида, защото тя стои на дървото и ме дебне.
— Да, вярно, че не помислих. Но аз мога да те заведа у дома — каза жената, която съчиняваше легенди, и се учуди, че така неочаквано е влязла в разговор с едно джудже. Но все пак това не я изненада много. През всичкото време тя като че ли бе очаквала да преживее нещо необикновено в заления от лунна светлина двор на старата къща.
— Аз всъщност имах намерение да остана в чифлика цялата нощ — каза джуджето. — Ако ми покажете някое сигурно местенце за спане, ще се върна в гората чак на разсъмване.