Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Селянинът се зарадвал на тоя добър съвет и много се учудил как не се е сетил по-рано. Той дал на старицата юздите, развързал въжето, с което били стегнати бъчвите, и една по една ги изхвърлил. Вълците тъкмо настигали шейната, но сега спрели, за да разгледат какво е изпадало на леда. Така пътниците спечелили малко време.
— Ако това не помогне — казала старицата, — аз, разбира се, сама ще скоча сред тях, за да можеш ти да се спасиш.
В този момент селянинът се готвел да хвърли една голяма, тежка бъчва и изведнъж спрял, като че ли се колебаел дали да направи това. Но всъщност мислите му били заети от нещо съвсем друго. „Един здрав мъж с кон не бива да остави една стара жена да бъде изядена от вълците — помислил си той. — Все трябва да има някакъв изход, само че не мога да го намеря.“
После се захванал пак с бъчвата и изведнъж се разсмял.
Старицата го изгледала уплашено да не би да е полудял, но той се смеел на своята недосетливост. Не можело да има по-прост начин да се спасят! Чудно как не се е сетил по-рано!
— Слушай сега какво ще ти кажа, Малин — рекъл той. — Много е благородно от твоя страна, че искаш да се хвърлиш сама сред вълците. Но няма да стане нужда, защото сега аз знам как ще се спасим и тримата, без да пострада някой. Помни само, че каквото и да направя, ти трябва да седиш в шейната и да гледаш да стигнеш час по-скоро до Линсер! Там ще събудиш хората и ще им кажеш, че аз съм останал сам на леда, заобиколен от десетина вълка, и ще ги помолиш да ми дойдат на помощ.
После почакал, докато вълците настигнат шейната. Тогава търкулнал голямата бъчва на леда, скочил и той и се пъхнал под нея.
Бъчвата била много голяма. Вълците почнали да скачат около нея, хапели обръчите и се опитвали да я търкулнат. Но тя била много тежка и те не можели да се доберат до човека в нея.
Селянинът знаел, че е на сигурно място, седял си спокойно и се хилел на вълците. После изведнъж станал сериозен. „Ако изпадна пак някога в затруднение — казал си той, — ще си спомня за тази бъчва. Ще си спомня, че няма защо да постъпвам зле нито към себе си, нито към другите. Винаги има изход, стига само навреме да го намери човек!“
Батаки свърши разказа си. Но момчето беше забелязало, че винаги, когато говори, гарванът влага в думите си някакъв особен смисъл. Колкото повече го слушаше, толкова повече се замисляше.
— Защо ми разказа тази история? — попита момчето.
— Просто си я спомних, като гледах Сонфйел — отговори гарванът.
Продължиха надолу по Юсна и след известно време стигнаха селото Колсет, разположено на границата с Хелзингланд. Тук гарванът кацна близо до малка ниска хижа. Тя нямаше прозорци, а само един отвор. Над комина се извиваше дим, примесен с искри, а от хижата се чуваха силни удари на чук.
— Като гледам тази ковачница — каза гарванът, — спомням си, че съм чувал, че някога в Херйедал и особено в това село са работили ковачи, които не са имали равни на себе си в цялата страна.
— Може би и за тях си спомняш някоя история? Няма ли да ми я разкажеш? — попита момчето.
— Да — отвърна Батаки, — спомням си историята за един ковач от Херйедал, който поканил двама други ковачи, единия от Даларна, а другия от Вермланд, да се надпреварват кой ще изкове по-хубави гвоздеи. Поканата била приета и тримата ковачи се срещнали тук, в Колсет. Даларнецът започнал пръв. Той изковал една дузина гвоздеи, толкова еднакви, гладки и остри, че по-хубави не можело да има. След него дошъл редът на вермландеца. И той изковал една дузина чудесни гвоздеи и на всичко отгоре ги направил два пъти по-бързо от даларнеца. Като видели това, присъствуващите казали на херйедалския ковач, че няма смисъл да започва, и без това не би ги направил по-хубаво от даларнеца или по-бързо от вермландеца. „Не се предавам — отвърнал той. — Сигурно има и друг начин да се отличи човек.“ После сложил желязото на наковалнята, без да го нагрее предварително в огнището, удрял го с чука, докато се нажежи, и почнал да кове пирон след пирон, без да употреби нито въглища, нито духало. Никой не бил виждал ковач да върти чука по-майсторски и херйедалецът бил обявен за първия ковач в страната.
Батаки свърши, а момчето се замисли още повече.
— Какъв е смисълът на това, което ми разказа? — попита то.
— Спомних си тази история, като видях старата ковачница — отвърна Батаки равнодушно.
Двамата пътници пак се издигнаха във въздуха и гарванът поведе момчето на юг, към енорията Лилхердал, която граничи с Даларна. Там той кацна на един обрасъл с гора хълм.
— Знаеш ли какъв е този хълм? — попита Батаки. Не, момчето не знаеше.
— Това е надгробна могила — каза Батаки. Издигната е била над гроба на един човек, който се казвал Херюлф. Той пръв се заселил в Херйедал и почнал да обработва земята.