Пътят на кралете (том I)

„Преследван съм. Предполагам, от твоите приятели от Седемнадесетото Острие. Вярвам, че още са в заблуда, подведени от лъжливата диря, която им оставих. Така ще са по-щастливи. Съмнявам се, че имат и най-смътна представа какво да правят с мен, ако действително ме заловят.“

„Стоях в тъмната манастирска килия — четеше Литима, изправена пред катедрата с отворен пред нея том, — далечните й ъгли бяха обагрени в черно, светлината не стигаше дотам. Седнах на пода и се замислих за това тъмно, за това Невиждано. Не можех да знам със сигурност какво се крие в нощта. Подозирах, че има стени, груби и дебели, но можех ли да знам това, без да го видя? Когато всичко е скрито, на какво Истинско могат да разчитат хората?“

Литима — една от писарите на Далинар — беше висока и закръглена и носеше виолетова рокля, поръбена с жълто. Четеше на Далинар, който стоеше прав и гледаше картите по стената в дневната. Стаята беше обзаведена с красиви дървени мебели и фини килими, внос от Марат. Кристална гарафа със следобедното вино — оранжево, не упойващо — стоеше на висока масичка за сервиране в ъгъла и проблясваше в светлината на диамантените сфери в полилеите.

„Пламъци на свещи“ — продължи Литима. Откъсът беше от Пътят на кралете. Тя четеше от книгата на Гавилар. — „Десетки свещи горяха и умираха на лавицата пред мен. Всяко мое дихание ги караше да потрепват. За тях аз бях грамадно чудовище, което плаши и руши. И все пак, приближах ли се твърде, те можеха да ме наранят. Невидимият ми дъх, потокът на живота, който течеше навътре и навън, можеше лесно да ги убие, ала пръстите ми не можеха да сторят същото, без в замяна да получат болка.“

Далинар разсеяно въртеше пръстена си с печата и размишляваше. Пръстенът беше сапфирен с изображение на двойката глифи на дома Колин. До Далинар стоеше Ренарин в куртка в синьо и сребристо, със златни възли на раменете, които обозначаваха, че е принц. Адолин не беше тук. Двамата с Далинар бяха предпазливи в отношенията си след спора в Галерията с картите.

„В един миг на тишина аз разбрах“ — прочете Литима. — „Тези пламъчета бяха като живота на хората. Толкова крехки. Толкова смъртоносни. Оставени сами на себе си, светеха и топлеха. Пуснати на воля, можеха да унищожат самите неща, които трябваше да осветяват. Огньове в зародиш, всеки носещ семето на разрухата, толкова мощно, че можеше да събори градове и да накара кралете да паднат на колене. В следващите години умът ми се връщаше към тази спокойна тиха вечер, когато се взирах в редиците живи светлинки. И разбрах. Да получиш вярност е да станеш като зареден със светлина скъпоценен камък, да получиш страховитото право да разрушиш не само себе си, а и всички, които са ти поверени.“