Шутът на кралицата

— Даниел!

— Хана! — Задоволството, че ме вижда, беше неподправено. Но след един бърз поглед към побелялото ми лице каза: — Нещо не е наред ли? Болна ли си?

— Не — казах, с трепереща устна. — Просто исках да те видя.

— И ето че сега ме виждаш — каза той небрежно. Хвана ме под ръка. — Трябва да занеса това в къщата на вдовицата Джерин, ще дойдеш ли с мен?

Кимнах и закрачих редом с него. Не можех да вървя съвсем в крак с него. Плътната фуста под роклята ми пречеше да правя същите големи крачки, както когато бях паж. Повдигнах полите си настрани, но те все още ме караха да се клатушкам, сякаш бях кобила, приклещена в пръстена за обяздване на коне. Даниел забави крачка и тръгнахме мълчаливо. Той ми хвърли крадешком един поглед и от мрачното ми изражение се досети, че не всичко е наред, но реши да свърши първо с доставянето на лекарството.

Къщата на вдовицата беше една от по-старите постройки във вътрешността на пресичащите се улици на стария град. Къщите бяха нагъсто подредени под закрилящата ги грамада на крепостта, а малките улички до една бяха засенчени от издадените напред еркери на къщите, редящи се от двете им страни, простиращи се на север и юг и пресечени от съседния път, който се простираше на изток и запад.

— Когато най-напред дойдохме тук, си мислех, че никога няма да се науча да се ориентирам — каза той, за да завърже разговор. — А после научих имената на кръчмите. Не забравяй, че този град е в английски ръце от двеста години. На всеки уличен ъгъл има някой „Храст“ или „Прасе и свирка“, или „Почивка на пътешественика“. На тази улица има кръчма, наречена „Зелениковият храст“. Ето я.

Той посочи към сградата, пред която се полюшваше олющена табела.

— Ще се забавя само миг.

Той свърна към тесен вход и потропа на вратата.

— А, доктор Даниел! — долетя отвътре дрезгав женски глас. — Влезте, влезте!

— Не мога, госпожо — каза той с приятната си усмивка. — Съпругата ми ме чака и ще се прибера вкъщи с нея.

От вътрешността на къщата се дочу смях и забележка, че това момиче е щастливка да има мъж като него, а после Даниел се появи, като прибираше монета в джоба си.

— Сега — каза той. — Да ви отведа ли у дома покрай градските стени, милейди? Да подишате малко морски въздух?

Опитах се да му се усмихна, но бях твърде наскърбена. Оставих го да ме отведе до края на улицата, а после по една тясна алея. В самия край на алеята беше извисяващата се градска стена, плитки каменни стъпала водеха нагоре по нея. Изкачихме се по тях, все по-нагоре, докато стигнахме до бойниците и можехме да погледнем на север към хоризонта, където се намираше Англия. Англия, кралицата, принцесата, милорд Робърт: всички те изглеждаха много далечни. В този момент ми се струваше, че бях познавала по-добър живот, когато бях шут на кралицата, отколкото когато позволих на Даниел, коравосърдечната му майка и злобните му сестри да ме направят на глупачка.