Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
Както и преди, вампирите практически без шум почистиха етажа от шатерци, а през това време аз и Стил се втурнахме да отваряме килиите. Изкъртвайки мощната стоманена брава от вратата, аз я разтворих и нахлух в килията, където държаха приятелите ми.
— Алиса, Чез, Наив!
Пленниците не разбраха веднага какво става, защото все още бях с черната шатерска дреха с триъгълника на гърдите, затова пък приятелите ми реагираха мигновено.
— Зак!
Не знам дали са ги държали гладни, дали са ги изтезавали или нещо друго, но Алиса се оказа до мен толкова бързо, сякаш бе използвала телепортация. Прегръщайки ме с цялата си вампирска сила, тя само по чудо не ми счупи ребрата.
— Знаех, че ще дойдеш за мен.
— Разбира се — глупаво усмихвайки се, отвърнах аз. — Как иначе. Извинявай, че закъснях, сама разбираш — Висшите вампири са като деца, непрекъснато се разсейват.
Алиса силно ме целуна по устните, проточвайки целувката цяла вечност.
— Кхм — прокашля се Чез, който стоеше до нас. — Всичко това е много мило, но бих искал поне да поздравя приятеля си. Алиса, не бъди егоистка.
Вампирката неохотно се отдръпна от мен, позволявайки ми да прегърна Чез и Наив.
— Какво ти е на ръката? — моментално попитах Викерс младши.
— Шатерците се забавляваха — небрежно отвърна той. — Нищо, ще ми израснат нови пръсти. Алиса така каза.
Ох, значи не са просто рани. Ама че животни. Надявам се, че онзи, който е направил това, е бил някъде на етажа, когато вампирите провеждаха чистката.
— Донесох ти хапчетата — опомних се аз, изсипвайки ги в подложената от Невил длан. — По-добре да си във форма.
Докато общувах с приятелите си, Стил и вампирите освободиха останалите затворници и неочаквано се оказа, че тук има около петдесет човека. Някои познавах добре, например Ленс и Стори, някои бях виждал във форта. Още десетина човека, съдейки по всичко, бяха пленени не в Прокълнатите земи, а някъде в Пограничните райони. Имаше даже двойка Висши вампири. Пленниците изобщо не изглеждаха добре: мръсни, уморени и пребити. Пленените в последната битка изглеждаха далеч по-бодро, но явно и те си бяха изпатили през денонощието, което бяха прекарали в килията.
Оглеждайки цялата тази тълпа, аз отчетливо осъзнах, че вече няма да можем да се измъкнем от тук толкова тихо, както по пътя насам. Особено като се има предвид, че един от пазачите на входа на сградата избяга да извика помощ. Сега тримата Висши вампири определено нямаше да са достатъчни, за да защитят всички така, както защитаваха мен и Стил.
— Твърде много баласт — озвучи мислите ми Итания в типичния си безпардонен маниер.
— Ще се наложи да се разделим — кимнах аз. — Не можем да тичаме из подземията с такава тълпа. А и няколко групи ще имат по-голям шанс за оцеляване.
— Съгласен съм — кимна Келнмиир. — Първата група ще тръгне през подземията с Итания, втората ще поведа аз, по повърхността, а третата…
— Аз никого и никъде няма да водя — намеси се Велхеор. — Участието ми в спасяването на хора и така ще ми съсипе цялата репутация. След като се върна, ще ми се наложи сериозно да се заема с възстановяването й.
Това обещание прозвуча доста зловещо, но никой не го оцени — всички повече се интересуваха от настоящето, а не от бъдещето.
— Тогава ще вдигаш шум и ще отвличаш вниманието от нас — предложи Келнмиир.
— Това е точно работа за мен — доволно се озъби Велхеор. — Тъкмо ще проверя новите си способности и ще изпълня обещанието, дадено на Ревел.
— И какво е то? — не се сдържах аз.
И досега не разбирах как Велхеор успя да уговори плешивия Майстор да ни пусне от форта и в момента имах шанс да разбера тази тайна.
Червените очи на Велхеор блеснаха.
— Обещах му, че след нашето посещение от Зекхар няма да остане камък върху камък.
— Охо — възхитих се аз.
Малко самоуверено от негова страна, но напълно достоверно. Тоест, трима Висши вампири успяха да ни осигурят безпрепятствено преминаване до самия център на града. И не е ясно какво могат да направят, ако си поставят за цел да унищожат всичко наоколо.
— И така, две групи — обобщи Келнмиир. — Зак, Алиса и вие — той посочи Наив и още петнайсет човека — с мен, останалите — с Итания. Вел, вдигни повечко шум, за да забравят изцяло за нас.
— Ще забравят всичко на света — обеща Велхеор и се скри в един от коридорите.