Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Изглежда нямам друг изход, освен да използвам черепа — запъхтяно произнесох аз. — Рано или късно защитата няма да издържи. Трябва някак да ги разсеем.
— Чувствам се като паяк, след който тича цяла тълпа с чехли за масово поразяване в ръце — изхриптя Чез. — Представяш ли си, вече четири дни не съм ял нормално, а тук такива натоварвания…
— Слабак — изсумтя Алиса, която изглеждаше далеч по-бодра от всички ни, и загрижено ме погледна. — Зак, не прави глупости, това е опасно за здравето ти. Спомни си какво стана, когато се опитваше да вдигнеш армия неживи.
Раздаде се тънък звук — изчезването на поредното защитно заклинание.
— А така ще съм в пълна безопасност — усмихнах се аз. — Имам една идея… може би ще успея да си запазя здравето и живота. Ей, Стил!
Той се обърна в движение.
— Какво?
— Как шатерци погребват мъртвите си?
— В гробници в покрайнините на града — отвърна той.
— Гробници? Обичам гробниците — потрих доволно ръце. — Гробниците са хубаво нещо. Води ни към тях.
И ние с прибежки от сграда в сграда забързахме в указаната от Стил посока. По пътя размишлявах над отдавна появилата се идея. Тъй като енергията, която използваше черепа, малко приличаше на енергията „вамп“, то беше напълно възможно създадените от Майсторите хапчета някак да ми помогнат. Разбира се, това беше пълно безумие, но защо пък не? Със сигурност няма да стане по-лошо.
— Виждате ли кръглата ниска сграда? — попита ни Стил след известно време. — Това е гробница.
Според мащабите на шатерци „ниската“ сграда се издигаше на половин метър над земята, а входът в нея повече приличаше на прозорец, отколкото на нормална врата.
— Ей, Наив — обърнах се аз към приятеля си. — Върни ми половината от хапчетата, които ти дадох.
— Ти си откачил! — моментално разбра идеята ми Алиса. — Хората и нисшите вампири имат напълно различен метаболизъм. Защо изобщо реши, че това ще помогне?
— Интуиция? — предположих аз, събирайки в шепата си дадените ми от Викерс младши хапчета.
— Може би ще успеем да измислим нещо друго — припряно каза вампирката, хващайки ме за ръката.
В обкръжаващата ни защитна стена постоянно удряха заклинания, но Майстор Дефер и останалите засега удържаха фронта. Само че не можехме да продължаваме дълго по този начин.
— Всичко ще бъде наред — уверих Алиса, освобождавайки ръката си от железните й пръстчета. — Е, здравето си е мое, както се казва.
Въздъхнах и изпих наведнъж цялата шепа с хапчета. Вкусът им, както и на всички лекарства на друидите, се оказа преотвратителен. Затова пък подействаха светкавично — моментално усетих прилив на сили, умиротворение и удивителна увереност в действията си. Сякаш всички мисли и емоции изведнъж се подредиха по рафтове, а аз огледах тази колекция и избрах най-важното.
— Алиса, слънчице, ще се омъжиш ли за мен?
— Какво?!
Алиса се втренчи в мен, забравяйки какво искаше да каже.
— Е, не сега, а когато приключи всичко — намигнах аз на любимата си. — И когато леля успее да се примири с новия член на семейство Никерс.
— Май започнахме да се разбираме с нея, докато работехме в Крайдол — неуверено каза вампирката и моментално се поправи: — Ей, нарочно ме разсейваш! Не трябва да използваш артефакта!
— Не отговори на въпроса ми — ухилих се аз.
— Разбира се, че съм съгласна! — моментално отвърна Алиса. — Но ние с теб никога няма да можем да имаме деца…
— Що за глупава дума „никога“ — казах аз. — Забрави ли, че пред нас има цял живот и достъп до безброй светове? Когато настъпи момента, ще решим този проблем.
Вярно, не се знае какво ще се наложи да платим за това, но по-добре да го мислим в друго време и в друга, по-приятна обстановка.
Целунах Алиса по устните и не можах да сдържа радостния си смях.
— А сега, извинявай, трябва бързичко да създам армия.
Всъщност не беше нужно да свалям черепа от колана си, но предпочетох да го взема в ръка и да я протегна пред себе си. Както се казва, ако ще се умира, поне да е красиво.
„Вдигни всички тук“ — мислено заповядах аз.
Истинското Зрение ми показа стотици отлитащи от артефакта заклинания. Те се шмугваха в гробницата през отвора, служещ за вход, и изчезваха в тъмнината, а някъде под краката ни започна да се усеща лека вибрация.
— Тук сме прекалено открити — загрижено каза Алиса. — Нека поне да се преместим по-близо до стената.