Сияйни слова

Върховният принц Валам трябва да е умрял, Сиятелна Тин, изписа далекосъобщителят. Нашите доносници не са сигурни. Той открай време беше с разклатено здраве и се носи мълва, че болестите най-сетне са го надвили. Войските му обаче се готвят да завземат Веденар. Значи, ако е мъртъв, незаконният му син лъже, че не е.

Шалан приседна, въпреки че устройството продължи да пише. Сякаш се движеше по собствена воля, свързано с подобен далекосъобщител, използван от сътрудника на Тин някъде в Азир. След бурята бяха разпънали редовен лагер, а Шалан отиде при Тин във великолепната ѝ палатка. Въздухът все още ухаеше на дъжд, а подът на шатрата пропусна малко вода и намокри килима на Тин. На Шалан ѝ се дощя да бе нахлузила големите си ботуши вместо чехли.

Какво би означавала смъртта на Върховния принц за нейното семейство? Той беше един от главните проблеми на баща ѝ в последните дни на живота му и домът бе задлъжнял, за да осигури съюзници и да спечели благоволението на принца или — обратното — може би да опита да го отстрани. Една война за наследството можеше да притисне хората, които държаха дълговете на семейството ѝ, да ги накара да отидат при братята ѝ и да настояват за плащане. Или пък напротив — безпорядъкът можеше да застави влиятелните домове да забравят за братята на Шалан и за техния незначителен дом. Ами Призрачната кръв? Щеше ли войната за наследството да направи идването им с искане за Превръщателя повече или пък по-малко вероятно?

Отче на Бурята! Трябваха ѝ повече сведения.

Писецът продължи да се движи и изброи хората, които се бореха за трона на Я Кевед.

— Познаваш ли някого от тях лично? — попита Тин, замислено скръстила ръце, приседнала до масичката за писане. — Събитията могат да ни предоставят някои възможности.

— Аз не съм била достатъчно важна за тези хора — нацупено отвърна Шалан. Беше вярно.

— Независимо от това ние трябва да се отправим към Я Кевед — продължи Тин. — Ти познаваш обичаите и хората. Това ще бъде полезно.

— Та това е място, където се води война!

— Войната означава отчаяние, а за нас отчаянието е майчино мляко, малката. Щом веднъж сме се съгласили с теб да те следваме до Пустите равнини — и може би да вземем още един-двама души в нашата дружина — вероятно ще поискаме да посетим твоята родина.

Шалан незабавно бе прободена от чувство за вина. От думите и разказите на Тин стана ясно, че тя често е избирала да приютява някого като Шалан под крилото си. Ученик, някого, когото да отглежда. Шалан подозираше, че е така поне отчасти, понеже Тин обичаше да има някого, когото да впечатлява.

Животът ѝ сигурно е толкова самотен, помисли си Шалан. Винаги в движение, винаги да отмъква каквото ѝ попадне, но никога не дава. Освен по веднъж, на някой млад крадец, когото може да отхранва…

По стената на палатката премина странна сянка. Шарка — въпреки че Шалан го забеляза, само понеже знаеше за какво да гледа. При желание, той можеше да става практически невидим, при все че, за разлика от някои духчета, не бе в състояние да изчезва напълно.

Далекосъобщителят продължи да пише и предаде на Тин по-дълго обобщение на обстановката в различните държави. След това съобщи нещо любопитно.

Проверих сред осведомителите на Пустите равнини, отбеляза писецът. Хората, за които попита, наистина са търсени. Повечето са от войската на Върховния принц Садеас. Той не прощава на дезертьорите.

— Това какво е? — попита Шалан, стана от столчето си и отиде да погледне по-отблизо съобщението.

— По-рано намекнах, че трябва да го обсъдим — отвърна Тин и смени хартията в уреда. — Както не преставам да обяснявам, воденият от нас живот налага определени сурови постъпки.