Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Как? — попита Адолин. — Ти падна. Бях почти в несвяст, но знам — видях те как падаш.
Аз съм Повелител на Стихиите, мислеше Каладин, докато Далинар го наблюдаваше. Използвах Светлината на Бурята. Искаше да го каже, ала думите не излизаха. Не и пред Елокар и Адолин.
Бурите да ме отнесат, дано. Аз съм страхливец.
— Държах го здраво — рече той. — Не знам. Превъртяхме се във въздуха и когато паднахме, не бях мъртъв.
Кралят кимна и се обърна към Адолин.
— Не каза ли, че той те е залепил за тавана? Сигурно са прелетели чак до долу.
— Аха — отвърна Адолин. — Предполагам.
— И като паднахте — продължи кралят обнадеждено, — ти уби ли го?
— Не. Но той избяга. Мисля, че остана изненадан колко умело отбихме атаката му.
— Умело ли? — учуди се Адолин. — Та ние бяхме като три хлапета, които нападат с пръчки пропастно чудовище. Отче на Бурята! Никога не са ме разбивали така през целия ми живот.
— Поне сме предупредени — потресено рече кралят. — Този мостови… добър телохранител излезе. Заслужаваш похвала, млади човече.
Далинар стана и прекоси стаята. Ет беше почистил лицето му и беше сложил тампони в носа му. Кожата на лявата скула беше нацепена, а носът — счупен, макар и не за пръв път в дългата му военна кариера. И двете рани изглеждаха по-зле, отколкото всъщност бяха.
— Как разбра? — попита Далинар.
Каладин го погледна в очите. Адолин стоеше зад гърба на баща си и също го наблюдаваше с присвити очи. Погледна ръката на Каладин и се свъси.
Видял е нещо, каза си Каладин. Все едно и без друго си нямаше достатъчно главоболия с този принц.
— Видях навън движеща се светлина — обясни той. — Действах инстинктивно.
Сил влетя в стаята и го изгледа намръщено. Но това не беше лъжа. Той наистина видя светлина в нощта. Нейната.
— Навремето не вярвах на историите, които очевидците разказваха за убийството на брат ми — рече Далинар. — Хора ходят по стените. Други падат нагоре вместо надолу… В името на Всемогъщия. Какво е той?
— Смърт — прошепна Каладин.
Далинар кимна.
— А защо се е върнал сега? — попита Навани и застана до него. — След толкова години?
— Иска мен — отговори Елокар. Стаеше с гръб към тях. Каладин видя в ръката му чаша. Кралят я изпразни на един дъх и веднага си доля. Тъмновиолетово вино. Ръката му трепереше, докато сипваше от каната.
Каладин и Далинар се спогледаха. Върховният принц бе чул. Сет не беше дошъл за краля, а за него.
Далинар не поправи краля, затова и Каладин нищо не каза.
— И какво ще правим, ако се върне? — попита Адолин.
— Не знам — рече Далинар и се отпусна на дивана до него. — Не знам…
Погрижи се за раните му, нашепваше гласът на каладиновия баща. Лекарят. Заший бузата. Намести носа.
Имаше по-важни задължения. Насили се да стане, макар да чувстваше краката си пълни с олово. Взе копие от един от гвардейците на входа.
— Защо коридорите са празни? — попита той Моаш. — Знаеш ли къде са слугите?
— Върховният принц — подзе Моаш и кимна по посока на Далинар. — Сиятелният господар Далинар прати двама от нашите в жилищата на слугите, за да изведат всички. Реши, че ако онзи се върне, може да почне да убива наред. А колкото повече хора напуснат двореца, толкова по-малко ще са жертвите.
Каладин кимна, взе една лампа със сфери и излезе в коридора.
— Стойте тук. Трябва да направя нещо.
Когато мостовият излезе, Адолин се свлече на дивана. Разбира се, Каладин нито обясни къде отива, нито поиска разрешение от краля да излезе. Проклет човек — явно се смяташе за по-горен от светлооките. Не, смяташе се за по-горен от краля.
Но той се би рамо до рамо с теб, говореше част от него. Колко мъже — светлооки или тъмнооки — биха стояли така твърдо срещу Мечоносец?
Угрижено се втренчи в тавана. Нямаше как да е видял онова, което мислеше. Беше замаян от падането от тавана. Нямаше как убиецът наистина да е ранил Каладин в ръката с Меча си. Нали ръката си изглеждаше съвсем наред?
От друга страна, къде беше ръкавът на куртката?
Той падна с убиеца, разсъждаваше Адолин. Би се с него, изглеждаше, че е ранен, а се оказа, че не е. Възможно ли беше всичко това да е част от някаква измама?
Престани, каза си той най-сетне. Ще станеш мнителен като Елокар. Хвърли поглед на пребледнелия крал, който безизразно зяпаше опразнената винена чаша. Да не би наистина каната да свърши? Елокар се отправи към спалнята си, където го очакваше още вино, и отвори вратата.