Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Ешонаи кимна и положи ръка на рамото на приятеля си.
— Благодаря ти.
— Успех — пожела ѝ той в Ритъма на Решителността.
— На всички ни — отвърна тя; той затвори вратата и я остави сама в тъмния, привидно празен град. Ешонаи провери щита за бури на гърба си, после извади от джоба сферата с плененото духче на Венли и се настрои на Ритъма на Решителността.
Времето настъпи. Тя се затича срещу бурята.
Решителността беше величествен Ритъм с постоянно, нарастващо усещане за сила и власт. Ешонаи излезе от Нарак, доближи първата пропаст и я прескочи. Само бойната форма имаше сила за такива скокове; за да могат работниците да достигат външните плата и да отглеждат храна, те си служеха с въжени мостове, които изтегляха и прибираха преди всяка буря.
Тя се приземи с пълна скорост — стъпките ѝ звучаха в Ритъма на Решителността. В далечината се показа стената на бурята, почти неразличима в тъмнината. Надигнаха се ветрове и започнаха да я бутат, сякаш за да я задържат. Над нея из въздуха се стрелкаха и танцуваха вятърни духчета. Те известяваха какво предстои.
Ешонаи прескочи още две пропасти, после забави ход и се изкачи до върха на ниско хълмче. Стената на бурята вече заела нощното небе се носеше напред със страховита бързина. Огромната завеса от мрак омесваше парчетии с дъжд — истинско знаме от вода, камъни, прах и откъснати растения. Ешонаи свали големия щит от гърба си.
Слушачите намираха известна привлекателност в излизането посред бурята. Да, бурите бяха ужасни — ала на всеки слушач щеше да му се наложи да прекара определен брой нощи в бурята, сам и на открито. Според песните, ония, които търсят нова форма, били защитени. Тя не бе сигурна дали това е измислица или истина, но въпреки песните, повечето от слушачите се криеха в някоя пукнатина или скала, за да избегнат стената на бурята, и след това излизаха в нея, след като беше преминал първият унищожителен удар.
Ешонаи предпочиташе щита. Повече приличаше на пряка среща с Ездача. Ездачът, душата на бурята, бе онзи, когото човеците наричаха Отец на Бурята — и той не бе един от боговете на нейния народ. Всъщност в песните го наричаха предател — духче, което избрало да защитава хората, а не слушачите.
Въпреки това нейният народ го зачиташе. Той би убил всеки, който не го зачита.
Тя опря основата на щита на някаква каменна издатина, после обърна рамо към него, сниши глава и се приготви с един изтеглен назад крак. Другата ѝ ръка държеше камъка с духчето в него. Би предпочела да носи Бронята си, но по някаква причина това пречеше на преобразяването.
Усети и чу как бурята идва. Земята се разтресе и въздухът зарева. Късчета от листа се понесоха покрай нея в леден порив — като предни отряди пред настъпваща войска, която се придвижва малко по-назад, а воят е бойният ѝ вик.
Тя стисна очи.
Бурята я удари.
Въпреки стойката и стегнатите мускули, нещо изтрещя в щита и го отмести. Вятърът го поде и го изтръгна от пръстите ѝ. Тя се олюля назад, после се хвърли на земята с рамо към вятъра и прибрана глава.
Гърмът удряше срещу нея, докато разбеснелият се вятър опитваше да я отскубне от платото и да я подхвърли във въздуха. Тя държеше очите си затворени, понеже всичко в бурята бе черно без светкавиците. На нея не ѝ се струваше, че е защитена. С рамо срещу вятъра, сгушена зад някакво хълмче, като че ли стихията искаше да я унищожи. Камъните се удряха с хрущене в близкото плато и разтърсваха земята. Можеше да чуе само рева на вятъра в ушите си — от време на време го прекъсваше гръмотевицата. Страховита песен без ритъм.
Тя пазеше Ритъма на Решителността в себе си. Поне това можеше да усети, въпреки че не можеше да чува.
Дъждовните капки се забиваха в тялото ѝ като стрели и отскачаха от черупката на главата и тялото. Тя стисна челюст срещу страшния, смразяващ костите студ и не помръдна. Беше го правила много пъти досега — или при преобразяване, или при изненадващо нападение срещу алетите. Можеше да оцелее. Щеше да оцелее.
Тя се съсредоточи върху ритъма в главата си и се вкопчи в някакви камъни, докато вятърът опитваше да я избута от платото. Демид, бившият съпруг на Венли, бе започнал следното — тия, които искаха да се преобразяват, чакаха в някаква сграда, докато бурята не е повилняла вече известно време. Подаваха се навън само след като началният изблик на яростта е отминал. Това бе опасно, тъй като никога не беше ясно кога ще настъпи мигът на преобразяването.
Ешонаи никога не го беше опитвала. Бурите бяха яростни, бяха опасни, но бяха също така и миг на откритие. В тях познатото ставаше нещо голямо, величествено и ужасно. Тя не очакваше с нетърпение влизането в тях, но когато се налагаше да го прави, винаги го намираше за разтърсващо.