Сияйни слова

Каладин крачеше уморено по същите дворцови коридори, по които беше повел останалите неотдавна. Надолу към кухните, в коридора с изрязаната в стената дупка. Край петното от кръвта на Далинар на пода, към пресечката.

Където лежеше трупът на Белд. Каладин коленичи и го обърна. Очите бяха изгорени. А над мъртвите очи стояха знаците на свободата, които Каладин измисли.

Каладин затвори очи. Предадох те, помисли той. Гологлав и с ъгловато лице, Белд оцеля в Мост Четири и преживя спасяването на далинаровата армия. Оцеля в самата Преизподня, та да загине тук от ръката на убиец със сили, които не му се полагаха.

Каладин изстена.

— Той умря, докато защитаваше — каза Сил.

— Аз бях длъжен да ги опазя. Защо просто не ги пуснах да си идат? Защо ги доведох на тази служба, където има още смърт?

— Някой трябва да се бори. Някой трябва да защитава.

— Те сториха достатъчно! Изстрадаха своя дял. Трябваше да ги спра. Далинар може да си намери други телохранители.

— Те избраха — възрази Сил. — Не можеш да им отнемеш правото да избират.

Каладин остана на колене. Бореше се с мъката си.

Трябва да се научиш кога да те е грижа, синко. Гласът на баща му. И кога да вдигнеш ръце. Ще обръгнеш.

Така и не успя. Гръм да го удари, не успя. Затова и от него никога не би излязъл добър лекар. Не можеше да губи пациенти.

А сега — сега убиваше? Сега беше войник? Какъв беше смисълът? Ненавиждаше това, че е добър в убиването.

Пое дълбоко дъх и с труд се овладя. Най-сетне отвори очи и погледна Сил, която стоеше във въздуха до него.

— Той може неща, които аз не мога. Убиецът. Дали е защото имам да изговоря още Думи?

— Има още. Обаче ти не си готов за тях, мисля аз. Въпреки това би могъл да правиш нещата, които той умее, ако се упражняваш.

— А как той Повелява Стихиите? Ти каза, че няма духче.

— Никой дух на Честта не би дал на тази твар способността да убива така.

— При хората може да съществуват различни гледни точки — обясни Каладин, мъчейки се чувствата му да не проличат в гласа, докато обръщаше Белд, та да не му се налага да вижда сбръчканите изгорени очи. — А ако духчето на честта мисли, че той постъпва правилно? Ти ми даде способността да убивам паршендите.

— За да защитаваш.

— Самите паршенди мислят, че защитават своя род. За тях аз съм нападател.

Сил седна и обгърна коленете си с ръце.

— Не знам. Може би. Но никое друго духче на честта не прави каквото правя аз. Само аз не се подчиних. Ала този Меч…

— Какво?

— Беше различен. Много различен.

— Видя ми се обикновен. Е, доколкото може да е обикновен един Меч.

— Различен беше — настоя Сил. — Струва ми се, че би трябвало да знам защо. Нещо, свързано с количеството Светлина, която той поглъщаше…

Каладин стана и тръгна по страничния коридор. Държеше лампата високо. От сапфирите в нея стените изглеждаха сини. Убиецът беше изрязал дупка с Меча, беше влязъл в коридора и беше убил Белд. Но Каладин бе пратил двама напред.

Да, още един труп. Хобер, един от първите, които Каладин спаси в Мост Четири. Бурята да отнесе тоя убиец! Каладин си спомни как помогна на Хобер, когато всички го бяха изоставили да умре на платото.

Приклекна до трупа и го обърна.

И видя, че той плаче.

— Съ… съжалявам — едва продума Хобер, погълнат от чувствата си. — Съжалявам, Каладин.

— Хобер! Жив си! — възкликна Каладин. После забеляза, че крачолите на мостовия са срязани по средата на бедрото. Отдолу краката му бяха тъмносиви, мъртви, както беше ръката на Каладин.

— Даже не го видях — каза Хобер. — Съсече ме, после прониза Белд. Чух как се биете. Рекох си, че всички сте мъртви.

— Всичко е наред. Ще се оправиш.

— Не си усещам краката. Няма ги. Вече не съм войник, сър. Вече съм безполезен. Аз…

— Не — твърдо отвърна Каладин. — Ти още си в Мост Четири. Винаги ще си в Мост Четири. — Насили се да се усмихне. — Просто ще се наложи Скалата да те научи да готвиш. Справяш ли се с яхниите?

— Ужасно, сър. Мога и чорба да загоря.