Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Само че… Почти усещаше…
— Оттласнах ли те? — попита убиецът на развален алетски. Очите му бяха потъмнели, вече не бяха сапфирено сини. — Към земята? А защо не умря, когато падна? Не. Сигурно съм те Оттласнал нагоре. Невъзможно.
Той отстъпи.
Миг на изненада. Миг живот. Може би… Каладин усети как Светлината действа, как бурята в него го напряга и го подтиква. Стисна зъби и някак се надигна.
Дланта му възвърна цвета си и изведнъж ледена болка плъзна по предмишницата, дланта и пръстите му. От тях отново заструи Светлина.
— Не… — промълви убиецът. — Не!
Каквото и да ставаше с ръката на Каладин, то погълна много от Светлината му, та сиянието му избледня. Той стоеше на колене и стискаше зъби. Взе ножа от пояса си, ала усети, че захватът му е слаб. Едва не изтърва оръжието, докато го вадеше.
Премести ножа в другата ръка. Трябваше да успее.
Изправи се и нападна убиеца. Трябва да го ударя бързо, за да го поразя.
Убиецът отскочи назад и прелетя поне десетина стъпки. Белите му дрехи се развяваха в нощта. Приземи се умело и в ръката му се появи Меч.
— Какъв си ти?
— Същият като тебе — отговори Каладин. Главата му се маеше, но той се насили да изглежда твърд. — Бягащ по Вятъра.
— Не е възможно.
Каладин вдигна ножа. От кожата му се надигнаха последните остатъци Светлина. Дъждецът не спираше.
Убиецът заотстъпва, зяпнал Каладин, като че той се бе превърнал в пропастно чудовище.
— Казаха ми, че съм лъжец! — извика той. — Казаха ми, че съм грешник! Сет, син на сина на Валано… Неверен. Назоваха ме Неверен!
Каладин напредваше към него и се стараеше да изглежда заплашително. Надяваше се Светлината му да се задържи достатъчно дълго, та да впечатли убиеца. Издиша и изпусна малко от нея — бледо сияние в мрака.
Онзи нагази в някаква локва.
— Те върнаха ли се? Всички ли се върнаха?
— Да — отговори Каладин. Струваше му се, че това е правилният отговор. Или поне щеше да опази живота му.
Убиецът го погледа още малко, после се обърна и побягна. Каладин наблюдаваше как светещата фигура тича, после се понася в небето. Понесе се на изток като струя светлина.
— Бурята да го отнесе, дано — рече Каладин, изпусна последната си Светлина и рухна на земята.
Когато отново дойде в съзнание, Сил стоеше до него на скалата, сложила ръце на хълбоците си.
— Спиш, когато би трябвало да си на служба?
Каладин приседна с пъшкане. Чувстваше се ужасно слаб, ала беше жив. Добре. Вдигна ръка, но не успя да види много в тъмнината — собствената му Светлина беше избледняла.
Движеше пръстите си. Дланта и предмишницата боляха с най-прекрасната болка, която бе изпитвал през живота си.
— Заздравя — прошепна той и закашля. — Заздравя рана от Меч. Защо не ми каза, че съм способен на това?
— Защото не знаех, докато не го направи, глупчо. — Каза го, все едно беше съвършено очевидно. Гласът ѝ омекна. — Има убити. Горе.
Каладин кимна. Дали можеше да ходи? Успя да се изправи на крака и бавно заобиколи основата на Иглата, за да стигне до стълбището от другата страна. Сил тревожно пърхаше около него. Силите му се повъзвърнаха, докато стигне до стълбите и тръгне нагоре. Няколко пъти се наложи да спре, та да поеме въздух. Отпра ръкава на куртката си, за да скрие срязването от Меч.
Стигна горе. Отчасти се боеше, че ще намери всички мъртви. Коридорите бяха тихи. Без викове, без пазачи. Нищо. Чувстваше се сам. Продължи напред, докато видя светлина.
— Стой! — викна някой треперливо. Март от Мост Четири. — Ти там, в тъмното! Представи се!
Каладин излезе на светло. Беше твърде изтощен да говори. Март и Моаш пазеха вратите на кралските покои заедно с неколцина от Кралската гвардия. Щом познаха Каладин, всички нададоха изненадани възклицания. Въведоха го на топло и светло в покоите на Елокар.
Тук той свари Далинар и Адолин — живи, разположени на диваните. Ет се грижеше за раните им. Каладин беше обучил няколко човека от Мост Четири в основите на полевата медицина. Ренарин се бе отпуснал в един стол в ъгъла, а в краката му лежеше захвърлен новопридобитият Меч. В дъното на стаята кралят крачеше и разговаряше тихо с майка си.
Когато Каладин влезе, Далинар се надигна и отблъсна грижите на Ет.
— В Десетото име на Всемогъщия — глухо промълви той. — Жив си?
Каладин кимна и се строполи в един от облечените в кадифе столове на краля. Не го беше грижа, че ще го намокри или окървави. Изпъшка — отчасти от облекчение, че намира всички тук живи, отчасти от умора.