Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Няма да я намериш — каза той. — Тя няма да се върне. Радвам се, че няма да го направи. Можеш да умреш от глад, да затвориш компанията, можеш да ме хвърлиш в затвора и да накараш да ме разстрелят — какво значение има? Няма да ти кажа къде е. Дори и да видя цялата страна да се срива, пак няма да ти кажа. Няма да я намериш. Няма…
Извърнаха се при звука от отварянето на входната врата. На прага стоеше Дагни Тагарт.
Носеше измачкана памучна рокля, косата й беше разрошена от часовете каране. Спря, за да се огледа наоколо, сякаш за да си върне контрола над мястото, но очите й не разпознаваха хората, просто преминаха през стаята, сякаш инвентаризираха набързо неодушевени предмети. Лицето й не беше онова, което помнеха — беше остаряло, но не в чертите си, а заради неподвижния, оголен поглед, лишен от всяко друго качество, освен от безмилостност.
И все пак първата им реакция, преди шока и учудването, беше една-единствена емоция, която премина през стаята като въздишка на облекчение. Четеше се по всички лица, освен едно: Еди Уилърс, който единствен беше останал спокоен преди миг, рухна с лице върху бюрото си — не издаде звук, но раменете му се движеха от хлипове.
Лицето й не показваше отношение към никого, не изказваше поздрав, сякаш присъствието й там беше неизбежно и не бяха необходими думи. Тя тръгна направо към вратата на кабинета си, когато премина покрай секретарката, каза с глас като автомат — нито груб, нито внимателен:
— Прати Еди при мен.
Джеймс Тагарт пръв се раздвижи, сякаш се ужасяваше да не я изгуби от поглед. Той се втурна след нея с вик:
— Нищо не можех да направя! — сетне, когато животът се върна в него, неговият собствен, нормален живот, той изкрещя: — Вината беше твоя! Ти го направи! Ти си виновна! Защото напусна!
Той се чудеше дали викът му е бил илюзия в собствените му уши. Лицето й оставаше безизразно, но се беше обърнала към него: гледаше го така, сякаш звуците са достигнали до нея, но не и думите, не и мисловната връзка. Онова, което той почувства за секунда, беше най-близкият му досег с усещането, че не съществува. Сетне видя едва доловима промяна в лицето й — просто индикация, че забелязва човешко присъствие, — но тя гледаше някъде покрай него. Той се обърна и видя, че Еди Уилърс е влязъл в кабинета. В очите му имаше следи от сълзи, но той не се опитваше да ги скрие — стоеше изправен, сякаш сълзите или каквото и да е притеснение или извинение за тях бяха без значение както за самия него, така и за нея. Тя каза:
— Обади се на Райън, кажи му, че съм тук, после ми дай да говоря с него.
Райън беше старшият управител на Централния район на компанията. Еди й даде знак, като не отговори веднага, но после каза с глас, равен като нейния:
— Райън го няма, Дагни. Напусна миналата седмица.
Не забелязваха Тагарт, както не забелязваха и мебелите наоколо. Тя дори не беше го удостоила с това да му нареди да напусне кабинета й. Като паралитик, несигурен в подчинението на мускулите си, той събра сили и се измъкна навън. Но беше сигурен какво е първото, което трябва да направи: хукна към кабинета си, за да унищожи оставката си.
Тя не забеляза излизането му — гледаше Еди.
— Ноулънд тук ли е?
— Не. Напусна.
— Андрюс?
— Напусна.
— Макгайър?
— Напусна.
Той продължи тихо да изрежда имената на онези, за които знаеше, че тя ще потърси — най-необходимите в този час, които бяха напуснали и изчезнали през последния месец. Тя слушаше без учудване и емоции, както човек слуша списъка с жертви от битка, където всички са осъдени и няма значение кое име пада първо. Когато Еди свърши, тя не коментира, а попита:
— Какво е направено от сутринта?
— Нищо.
— Нищо?
— Дагни, всеки стажант тук можеше да издава заповеди от сутринта, и всички щяха да му се подчинят. Но дори и стажантите знаят, че който направи първия ход днес, ще бъде държан отговорен за бъдещето, настоящето и миналото, когато започне прехвърлянето на отговорността. Няма да спаси системата, по-скоро ще изгуби работата си в момента, в който спаси един отдел. Нищо не е направено. Стоим неподвижно. Каквото още се движи, се движи заради нечие сляпо предположение — по линиите не знаят дали трябва да се движат или да спрат. Някои влакове се задържат по гарите, други продължават и чакат да бъдат спрени, преди да стигнат до Колорадо. Както решат местните диспечери. Директорът на терминала долу е отменил целия трансконтинентален трафик за днес, включително „Комет“ за тази вечер. Не знам какво прави директорът в Сан Франсиско. Само аварийните екипи работят. В тунела. Все още са много далеч от катастрофата. Не мисля, че ще стигнат по-близо.