Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Наистина ли?
— Да, изтъкнах на графа, че доколкото виждам, той е подозрително задължен на онзи човек.
— Наистина ли?
— Да. — Госпожица Темпъл не се залъгваше, че може да разгневи или поласкае някой от двамата, да ги разсее и да успее да се хвърли от каретата — действие, което по-вероятно щеше да й донесе смърт под колелетата на каретата, която пътуваше зад тях — и все пак картините бяха тема, която можеше да й даде полезна информация за Процеса, информация, която би могла да използва, за да предотврати истинското си покваряване. Никога нямаше да разбере науката алхимия — науката и алхимията едно и също ли бяха? — защото открай време беше безразлична към теоретичната наука, но знаеше, че поне графът не е. Освен това знаеше, че е чувствителен по въпроса за изчезналия художник, а по правило тя не беше над това да е настойчива и досадна.
— И как така? — попита графинята.
— Защото — отговори госпожица Темпъл — картините на Благовещението са явно алегорично изображение на вашия Процес, дори на вашата интрига като цяло — че самата образност е безсрамно богохулство не е толкова важно, освен, за да представи мащабите на вашата арогантност — както я виждате като издигане, провокирано от свойствата на скъпоценното ви синьо стъкло. Разбира се — продължи тя, като погледна косо непомръдващия граф, — изглежда, че всичко това, защото гърбовете на картините са неразумно изписани с алхимичните тайни на художника, е било присвоено от графа, присвоено от всички вас, за сметка на живота на изчезналия господин Вайланд.
— Казали сте това на графа?
— Разбира се.
— И той как ви отговори?
— Стана от масата.
— Това е сериозно обвинение.
— Напротив, това е очевидно обвинение — и освен това след цялото разрушение и насилие, което сте причинили, такова обвинение едва ли може да порази някого от вас като невероятно или неканено. Тъй като самото начинание е чудовищно, а убийството на създателя му дори още повече, не би ми хрумнало, че убиецът е толкова… чувствителен.
В отговор, който може би прекалено пълно удовлетворяваше надеждите на госпожица Темпъл да предизвика вълнение, граф Д’Орканч се наведе бавно напред, протегна дясната си ръка и я стисна за гърлото. Тя безполезно притисна гръб в облегалката и се опита да се убеди сама, че ако искаше да я нарани от ярост, щеше да я сграбчи по-бързо. Докато силните пръсти се стягаха около шията й, тя започна да се съмнява и погледна смаяно студените му сини очи. Държеше я здраво, но не я душеше. Изведнъж и връхлетяха отвратителни спомени за господин Спраг.
— Видели сте картините, две от тях, нали? — Гласът му беше нисък и непогрешимо опасен. — Кажете ни… какво беше впечатлението ви?
— От какво? — изписука тя.
— От всичко. Какви мисли провокираха у вас?
— Ами, както казах, алегорично…
Той стисна гърлото й толкова силно и толкова ненадейно, че тя се уплаши, че вратът й ще се прекърши. Графинята също се наведе напред и каза меко:
— Селесте, графът се опитва да те накара да мислиш.
Госпожица Темпъл кимна. Графът отпусна хватката си. Тя преглътна.
— Предполагам, че си помислих, че картините са противоестествени. Когато жената е отдадена на ангела, тя е отдадена на усещанията и удоволствието, сякаш нищо друго не съществува. Такова нещо е невъзможно. Опасно е.
— Защо? — попита графът.
— Защото… защото така няма граница между света и тялото на човека, ума на човека — би било непоносимо!
— А аз си мисля, че би било прекрасно — прошепна графинята.
— Не и за мен! — извика госпожица Темпъл.
Изшумоля коприна и графинята се премести до госпожица Темпъл и притисна устни до ухото й:
— Сигурна ли си? Защото съм те виждала, Селесте, видях те през огледалото и те видях наведена над книгата… и знаеш ли?
— Какво да знам?
— Че когато беше в стаята ми… коленичила така мило… можех да те подуша…
Госпожица Темпъл изскимтя, но не знаеше какво може да направи.
— Помисли за книгата, Селесте — изсъска графинята. — Помниш какво си видяла? Какво си направила, какво ти е било направено — каква си станала? През какви чудни царства си пътувала?
При тези думи госпожица Темпъл усети как кръвта й кипва — какво й ставаше? Усещаше спомените си от книгата като чужди следи от стъпки в ума си. Бяха навсякъде! Не ги искаше! Но защо не можеше да ги захвърли настрана?