Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Щом треската премина и съзнанието му се върна, той стана от постелята, но вече богат и свободен: разбра, че баща му, който щеше да го остави да умре в тъмница — наистина щеше! — който беше оставил съществата, по-мили на сина му от собствения живот, да умрат от немотия и разбито сърце, за което няма лекарство, — този негов баща намерили мъртъв на пухеното му легло. Той бе достатъчно коравосърдечен да остави сина си в нищета, и с превисоко самочувствие, дори що се отнасяло до собствената му сила и здраве; отлагал да направи своето завещание, докато бе вече твърде късно, и може би скърцаше със зъби на оня свят при мисълта за богатството, оставено на сина му поради неговата немарливост. Младият човек се надигна от постелята, за да се види богат, но и за нещо повече: незабравил единствената цел на своя живот, от ума му не излизаше мисълта за неговия враг родния баща на неговата жена, — човекът, който го бе хвърлил в тъмница и който бе прогонил от дома си собствената си дъщеря и нейното дете, когато отишли да го молят за милост. О, как проклинаше той слабостта, що не му позволяваше още начаса да се залови да прилага на дело замисленото отмъщение.
Нареди да бъде отведен от мястото, свързано с неговото нещастие и скръб, и настанен в тиха вила на морския бряг; не за да възстанови душевното си спокойствие или да търси щастие — и двете бяха отлитнали завинаги от него; но да укрепи загубените си сили и да обмисля съкровения си план. И точно там някакъв зъл дух подхвърли на пътя му сгоден случай за първото му, най-ужасно отмъщение.
Беше лято; той често излизаше от самотното си жилище привечер, потънал в черните си мисли, отправяше се по тясната пътечка в подножието на скалите до едно диво, самотно място, харесало му по време на безцелните разходки, сядаше на някой каменен отломък и заровил лице в дланите си, оставаше там с часове — понякога, докато паднеше нощта; надвисналите над главата му скали хвърляха дългите си сенки и всичко наоколо потъваше в мрак.
Беше седнал там в една тиха привечер в обичайната си поза, вдигаше от време на време глава, за да проследи полета на някоя чайка, или насочваше поглед към разкошната пурпурна пътека, очертала се на повърхността на океана и сякаш водеща до самия му край, гдето залязваше слънцето, когато дълбоката тишина бе нарушена от оглушителен вик за помощ; той наостри слух, не напълно сигурен дали бе чул добре, когато викът се повтори с още по-голяма сила от преди — той скочи на крака и забърза в посоката, отгдето се носеше викът.
Историята бе ясна от пръв поглед; разпръснати дрехи лежаха на пясъка, потъваща човешка глава се виждаше над вълните недалеч от брега; възрастен човек тичаше надолу по брега, кършеше отчаяно ръце и викаше за помощ. Младият човек бе вече доста заякнал след болестта и като хвърли жакета си, се спусна към водата с намерение да се гмурне и измъкне давещия се на брега.
— Бързо, бързо, сър, в името господне; помощ, сър, за бога, помощ. Това е единственият ми син, сър, единственият ми син! — викна неистово старецът, спускайки се към него. — Единственият ми син, сър, умира пред очите на баща си!
При първата дума на стареца новодошлият се спря, скръсти ръце и остана неподвижен.
— Боже господи! — възкликна старецът и се отдръпна. — Хейлинг!
Новодошлият се усмихна, но не проговори.
— Хейлинг! — забъбри обезумелият старец. — Моето момче, Хейлинг, виж, виж, скъпото ми момче! — Нещастният баща се задъха и посочи към мястото, където младежът се бореше със смъртта.