Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

И двамата с Асие ханъм един през друг занареждахме за жлъчката, за старата болест и вчерашната болка.

— Какво яде господинът снощи? — попита корабният лекар.

— Чисто яде… Печено агне — измънка ханъмата и злобно ме стрелна: — И вино пи.

— Ха̀ така! Подредил се е — сви уста фелдшерът. — И с какво го лекувате?

Асие ханъм веднага извади шишето и разправи какви хубави билки вари и как му ги дава. Човекът го взе от ръката й, разбълника го пред очите си.

— Туй нещо направо в морето го хвърли — рече той. — Ако за едно помага, на две вреди. Сега ще дам на момъка едни прахчета — през час болният да ги взема с малко водичка. Иначе никакво ядене и пиене. Хайде, миличък! Стани, страдалецо… — наведе се той към Сеид ефенди.

Не съм виждал друг доктор тъй о̀бично да се отнася към пациента си и Сеид ефенди се подчини — с наша помощ легна на койката. Разголи му корема фелдшерът, пипна го тук-там, пък ми кимна да го последвам.

— От какво стана тъй? От виното ли? — попитах отчаяно, веднага щом излязохме навън.

— И от виното може да е. И от сто неща може да е — отвърна ми мъжът. — От такваз песъчинка също може да е — събра си той двата нокътя.

— Ама защо седеше по тоя начин? — нищо не ми изясни приказката му. — Молеше ли се?

— Ти се моли да не излезе туй, което мисля — хладно рече фелдшерът. — Удобно му е на стареца. Залъгва си болката. Не го закачайте…

Върнах се с прахчетата и пак заварих Сеид ефенди надупен, но сега върху тясното корабно легло. Болно ми беше да го гледам и излязох пред вратата, готов за всенощен пост. Фелдшерът идва още два пъти, втория път след полунощ и зорлен ме завлече до моята каюта.

— Почини си, аратлик — настоя той. — Сега не можеш да помогнеш с висене, а грижите ви тепърва почват.

— Ще оживее ли? — подплаших се аз.

— Смятам да оживее — рече мъжът. — Ама Аллах ще реши накрая.

Хич не ме успокоиха тия думи, а на сутринта Сеид ефенди бе изпаднал повече от всякога. Лежеше вече по гръб в постелята и за една нощ сякаш се бе стопил наполовина. Очите му бяха все похлупени, но в съзнание бе, чуваше какво говорим, даже два-три пъти сам опита да каже нещо. Ей тия напъни най ми късаха сърцето. Той дъвчеше, дъвчеше с устни и зъби, сякаш нещо меко имаше в устата си, от което звук не може да стане. И болният се мъчеше да втвърди тая проклета мекота, да я овъргаля с език, че да избута навън поне една дума. Асие ханъм, съсипана от нощното бдение, навеждаше ухо към него — дано отгатне нещо…

Чу се звънецът за закуската, затрополиха пасажери към каюткомпанията и след малко дойде фелдшерът. Дръпна клепача на Сеид ефенди, опипа му пулса, а като тръгваше, тайно ми смигна.

— Върви с мен — нареди, като излязох.

Заведе ме при помощник-капитана. Поканиха ме да седна, моряк донесе на поднос закуската, дето я бях пропуснал.

— Не знам какъв си на Сеид Османоглу — започна фелдшерът, — ама кадъната съвсем се е слисала и на теб ще трябва ясно да река каква е работата.