Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Гласът, който отговаря, е пълна противоположност: макар думите да са произнесени сухо и отчетливо, той звънти като отпусната тетива на лък. Да, разбира се, ще се погрижа. Що се отнася до меча, той е реликва от свети Бърн и принадлежи по право на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот. За него ще бъдат положени специални грижи.
Отварям очи и извръщам главата си към тях, за да им кажа да си затварят устата, и виждам онзи шибаняк Посланика да си говори с един от фалшивите охранители.
Между тях двамата дръжката на Косал продължава да се поклаща в дъгата от водни пръски като стрелка на метроном, която отмерва нивото на всички безполезни шумове в света. Пръските се събират в струйка, в мъничко ручейче, порозовяло от кръвта ѝ, която се стича по скалите, встрани от потока, и изсъхва под лъчите на яркото слънце.
Нейните очи, разделени от острието, което е забито в черепа ѝ, все още са ясни и чисти. Водните пръски са отмили прахта и те продължават да проблясват като скъпоценни камъни, а аз не мога да разбера защо продължавам да дишам.
Рейт извръща собствените си проблясващи очи към мен.
— Какво ще кажеш, Каин? — пита той с подигравателна престорена заинтересованост. — Готов ли си за тръгване?
Не съм в състояние да отговоря.
Рейт свива рамене и се обръща към фалшивия охранител.
— Моите благодарности. Предайте топли поздрави от Манастирите на вашите началници в компания „Отвъдие“. Кажете им, че се извиняваме за смъртта на Администратор Гарете, но вие сам можете да свидетелствате, че беше неизбежна.
— Съгласен съм — отвръща фалшивият охранител. — Посолството ще бъде уведомено за пристигането на новия Вицекрал.
— Готови сме да го посрещнем в духа на истинското братство — отговаря Рейт самодоволно. — Сбогом.
Фалшивият охранител не отговаря; сопитата никога не се сбогуват. Той и останалите се обръщат безмълвно и се отдалечават от скалата.
Бях се надявал да ме убият. Но очевидно е било безполезно.
Все още дишам, но това не означава, че съм жив.
Затова, когато Рейт освобождава Косал, затискайки главата на Шана с крак, за да го издърпа от скалата, аз не чувствам нищо.
Затова, когато се навежда над мен и бледосините му очи проблясват със същия глад, който бяха излъчвали стъклените топчета в празните очни ябълки на Бърн, и казва:
— Аз съм Рейт от Анхана. Ти, Каин, си мой пленник и ще умреш.
… изобщо не се изненадвам да чуя собствения си неясен глас да отвръща:
— Аз не съм Каин. Каин не съществува. Каин е мъртъв.
И това някак си го изпълва с възторг. Той се изправя със сияещи очи и разперва ръцете си встрани, сякаш иска да обгърне целия свят. Отмята назад главата си и крещи към безкрайното небе:
— Денят дойде! Денят дойде! И аз съм!
Силите ми стигат да се зачудя тъпо какво си мисли, че е, но не са достатъчни, за да помисля върху отговора. В момента единственото, за което мога да мисля, е Фейт.
Не мога дори да си представя какво ти е причинило всичко това.
Господи, Фейт… Знам, че не можеш да ме чуеш, но…
Господи, Фейт.
Съжалявам.
Десет
Уродливият рицар, както всички останали странстващи рицари, нямаше път, който да следва, и уроци, които да научава; всеки завой на пътя му представляваше поредният урок, а всеки урок водеше до поредния завой.
Уродливият рицар откриваше бавно и болезнено някои от истините, които животът му беше подготвил, за да го научи: с какво е застлан пътят към ада, че в този свят няма нищо свято и че няма добро дело, останало ненаказано.
Той научи тези истини твърде късно, разбира се; защото все пак си оставаше уродливият рицар.
1.
Почукването прозвуча доста приятелски — две бързи, не твърде силни потропвания, сякаш някой подхвърляше бодър привет — но когато Делиан отвори вратата, само успя да зърне за кратко едър човек с добри очи и лице с цвета и топографията на пълна с препечени картофи чиния. Друго не успя да види, защото гледката му се скри зад огромния юмрук, който със застрашителна скорост се уголеми и цапардоса Делиан толкова силно по носа, че той дори не усети кога пада; след миг се озова проснат на килима с вкус на кръв в устата и танцуващи искрящи звезди пред очите.
— Здрасти — дружелюбно избоботи човекът, пристъпи до Делиан и големият му подкован ботуш го възнагради със здрав ритник малко над бъбреците, в ребрата, достатъчно силен, за да изпукат две от тях.