Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Накрая тя отстъпи, засрамена, нещастна, но доволна. Защото светът на нейната работа, в който живееше без Бил, в този момент за нея бе по-голям от света, в който живееха заедно. В първия имаше много повече място за радост, отколкото във втория за съжаление.
Два дни след това, със закупен билет за влака в пет, те прекараха последните часове заедно, като разговаряха за приятни неща. Еми продължаваше да се противопоставя, при това искрено, и ако Бил се бе поддал само за миг, щеше да отиде с него. Но шокът бе направил нещо с него и под негово въздействие той показа много по-голяма твърдост, отколкото в последните години. Може би щеше да бъде добре за него, ако се справеше сам.
— Напролет! — си казаха те.
После, когато отидоха на гарата заедно с малкия Бил, Бил каза:
— Не понасям тези погребални прощавания. Оставете ме тук. Трябва да се обадя по телефона от влака, преди да е тръгнал.
От шест години насам не бяха прекарвали повече от една нощ разделени, освен когато Еми лежеше в болницата, и ако не се смяташе времето, прекарано в Англия, верността им един към друг и нежността между тях се бяха запазили, макар че още от самото начало тя се тревожеше и често се чувстваше нещастна поради несигурността на тази тяхна примерност. След като той излезе на перона сам, Еми изпита задоволство, че му се налага да се обади по телефона, и се опита да си представи как провежда разговора.
Тя бе добра съпруга; беше го обичала с цялото си сърце. Когато излезе на Трийсет и трета улица, в първия момент всичко й изглеждаше замряло, освен това него нямаше да го има в апартамента, чийто наем плащаше той, а тя беше тук и се канеше да направи нещо, което щеше да й донесе щастие.
След няколко преки тя се спря и си помисли:
„Но това е ужасно — какво правя аз! Изоставям го като първа мръсница. Аз направо го зарязвам и отивам на вечеря с Донилоф и Пол Макова, който ми харесва, защото е красив и има същия цвят на очите и косата като неговите. А Бил е сам във влака.“
Внезапно тя обърна кръгом малкия Били сякаш с намерението да се върне на гарата. Представи си го как седи сам във влака, лицето му много бледо и уморено и без Еми до себе си.
„Не мога да го изоставя — проплака на себе си тя и усети как я обливат вълни от чувства. Но само от чувства — не беше ли я изоставил и той, не беше ли правил каквото си пожелае в Лондон? — О, горкият Бил!“
Тя стоеше изпълнена с нерешителност и осъзнала в последния искрен миг колко бързо ще забрави всичко и ще намери оправдание за постъпката си. Действително трябваше само да си помисли за Лондон и съвестта й щеше да бъде чиста. Но сега, когато Бил седеше сам във влака, тя не можеше да мисли така. Дори и в този момент можеше да се върне обратно на гарата и да му каже, че ще отиде с него, но се колебаеше — животът в нея бе прекалено силен и се бореше в нейна полза. Тротоарът, където бе спряла, беше тесен; една огромна вълна от народ, която се отприщи откъм театъра, се зададе по него и я помете заедно с малкия Били.
Във влака Бил стоя на телефона до последния момент, като отлагаше за по-късно да се върне в самостоятелното си луксозно купе, защото бе почти сигурен, че няма да я намери там. След като влакът потегли, той се върна и, разбира се, там бяха само куфарите му, върху багажника, и няколко списания на седалката.
Тогава разбра, че я е загубил. Представи си сценария без всякакви илюзии — въпросния Пол Макова, месеците близост, самотата — после нищо нямаше да бъде същото. След като дълго време мисли за това, като междувременно се зачиташе във „Върайъти“ и „Зитс“, започна да му се струва — всеки път, когато мисълта му се върнеше към Еми, — че тя сякаш е мъртва за него.
„Тя беше чудесно момиче — едно от най-добрите. Имаше характер.“ Той прекрасно разбираше, че сам си бе докарал това нещастие и че в случая действаше някакъв закон на възмездието. Разбра също, че като заминава сам, отново става добър като нея — най-после нещата бяха постигнали равновесие.
Той почувства, че стои над всичко, дори над мъката си, и изпита почти приятно усещане от това, че се намира във властта на нещо по-силно от самия него; и тъй като се бе поуморил и позагубил вяра в себе си — две неща, които преди изобщо не можеше да понася, — не му се струваше толкова страшно, че може би пътува на Запад към окончателния си край. Беше сигурен, че накрая Еми щеше да дойде, независимо какво прави или колко изгоден ангажимент е поела.