Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Не знам.
— Не ми изглеждаш много ентусиазиран.
— Мисля си за нещо друго. Ще ти го кажа после. Продължавай.
— Това е всичко, скъпи. Ако все още ти се иска да отидеш за един месец в Германия, както казваше, Донилоф ще ми уреди дебюта в Берлин, но аз предпочитам да започна тук и да танцувам с Пол Макова. Представи си само… — Тя млъкна изведнъж, защото внезапно почувства през дебелата кожа на възторга си колко разсеян беше Бил. — Кажи ми за какво си мислиш.
— Днес следобед ходих при доктор Кърнс.
— Какво каза той? — Съзнанието й все още пееше от щастие. Временните ипохондрични кризи на Бил отдавна бяха престанали да я тревожат.
— Разказах му за кръвта тази сутрин и той каза същото, каквото и миналата година — че сигурно е от някоя веничка в гърлото ми, която се е спукала. Но понеже кашлям и се тревожа, може би щяло да бъде по-сигурно, ако си направя рентгенова снимка, за да изясним всичко. Е, ние наистина го изяснихме. Фактически съм без ляв бял дроб.
— Бил!
— За щастие върху другия няма петна.
Тя мълчеше, изпълнена с ужас.
— Всичко това идва в лош момент за мен — продължи той спокойно, — но не може да се избегне. Според него трябва да изкарам зимата в Адирондакските планини или в Денвър и смята, че ще бъде по-добре, ако отида в Денвър. Така ще се оправя за пет-шест месеца.
— Разбира се, че ние ще… — Тя млъкна изведнъж.
— Не смятам, че и ти трябва да идваш — особено след като пред теб се разкрива подобна възможност.
— Разбира се, че ще дойда — каза бързо тя. — Здравето ти е най-важно. Винаги сме ходили навсякъде заедно.
— О, не.
— Ама разбира се. — Постара се гласът й да прозвучи силен и решителен. — Винаги сме били заедно. Не бих могла да остана тук без теб. Кога трябва да тръгнеш?
— Колкото може по-скоро. Отбих се при Бранкузи, за да разбера дали би поел онази работа за Ричмънд, но не ми се стори много въодушевен. — Лицето му се стегна. — Разбира се, засега няма да има нищо повече, но парите ще ми стигнат, особено с онези, които ще…
— О, поне да печелех и аз! — извика Еми. — Ти работиш толкова много, а аз харча по двеста долара седмично само за уроците по балет — повече от това, което бих могла да изкарам в продължение на няколко години.
— Разбира се, след шест месеца ще бъда здрав като преди — така казва доктор Кърнс.
— Разбира се, миличък, ще те оправим. Ще започнем възможно най-скоро.
Прегърна го с едната ръка и го целуна.
— Аз съм просто един стар паразит — продължи тя, — трябваше да разбера, че скъпото ми момче не е добре.
Той протегна машинално ръка за цигара, но спря.
— Забравих — трябва да започна да се ограничавам в пушенето. — Изведнъж той разреши въпроса смело: — Не, мила, реших да отида сам. Там ти ще се побъркаш от скука, а аз ще си мисля, че съм те откъснал от балета.
— Не мисли за това. Най-важното е да ти помогна да оздравееш.
През следващата седмица двамата обсъждаха въпроса часове наред, като всеки от тях казваше всичко друго, но не и истината — той желаеше тя да дойде с него, а тя копнееше да остане в Ню Йорк. Тя предпазливо подметна за случая пред Донилоф, учителя й по балет, и разбра, че според него всяко едно отлагане би било ужасна грешка. Като гледаше как другите момичета от балетната школа си правят планове за зимата, на нея по-скоро й се искаше да умре, отколкото да замине, и Бил забелязваше всички неволни признаци на нейната мъка. За известно време обсъждаха компромисно решение за Адирондакските планини, където тя би могла да идва при него в неделите със самолет, но той вече бе започнал да поддържа малко висока температура и лекарите му наредиха да замине определено на Запад.
В една мрачна неделна вечер Бил разреши проблема с присъщата си груба и щедра справедливост — това бе първото нещо, което бе предизвикало възхищението й и което го правеше да изглежда доста трагичен в нещастието си, тъй както винаги бе бил поносим по времето на самонадеяните си успехи.
— Това си е лично мой проблем, миличка. Сам се забърках в тази каша, защото нямах воля — ти като че ли си взела всичката, която се полага на нашето семейство, — и сега само аз мога да си помогна. В продължение на три години ти хвърли много труд в твоята работа и сега заслужаваш тази възможност — ако не я използваш, ще ми го натякваш цял живот. — Той се усмихна. — А аз не бих го издържал. Освен това и за детето няма да бъде добре.