Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Тъй като посрещането продължаваше безкрайно, той започна да се чувства все по-неловко. Забеляза неколцина свои познати, но те не бяха много, освен това видя, че облеклото му прави впечатление; разбра, че лейди Сибил също го бе видяла и можеше да облекчи неудобството му с едно махване на ръката, но тя не му направи никакъв знак. Вече съжаляваше, че дойде, но щеше да бъде глупаво да си тръгне сега, затова отиде на бюфета и си взе чаша шампанско.
Когато се обърна, тя най-после бе останала сама и тъкмо се канеше да се приближи до нея, когато главният лакей се обърна към него с думите:
— Извинете, сър. Имате ли покана?
— Аз съм приятел на лейди Сибил — каза нервно Бил. Той се обърна и тръгна назад, но лакеят го последва.
— Съжалявам, сър, но се налага да ви помоля да дойдете с мен, за да изясним нещата.
— Няма нужда. Смятам да говоря още сега с лейди Сибил.
— Наредено ми е друго, сър — каза твърдо лакеят.
След което, преди Бил да разбере какво става, усети, че ръцете му бяха притиснати плътно до тялото и бе изведен в едно малко преддверие зад бюфета.
Там се намери пред един мъж с пенсне, в чието лице разпозна частния секретар на семейство Комбринк.
Секретарят кимна на лакея с думите „Точно този е“, при което ръцете на Бил бяха освободени.
— Мистър Макчесни — каза секретарят, — вие сте сметнали за благоприлично да влезете тук без покана и негово благородие ви моли да напуснете незабавно дома му. Бихте ли ми дали номерчето за палтото си?
В този миг Бил разбра и единствената дума, която сметна подходяща за лейди Сибил, изскочи от устата му, при което секретарят направи знак на двама лакеи и с яростно боричкане Бил бе изнесен през една от кухните, където забързани келнерчета се зазяпаха в това, което ставаше, и бе изхвърлен навън в нощта. Вратата се затвори, но само след миг се отвори отново, за да пропусне палтото му, което излетя навън, и бастуна, който издрънча по стъпалата.
Докато стоеше на улицата, изумен и онемял, до него спря някакво такси и шофьорът му извика:
— Зле ли се чувствуваш, шефе?
— Какво?
— Зная къде може да се намери някое готино парче, шефе. Никога не е прекалено късно.
Вратата на таксито се отвори и кошмарът започна. Кабаре, което работеше след часовете, в които затварят нощните заведения; компании от непознати, които бе намерил някъде; после спорове; опити да осребри някакъв чек и изневиделица непрекъснатото му повтаряне, че е Уилям Макчесни, продуцентът, с което не убеди никого, дори и себе си. Струваше му се наложително да се види незабавно с лейди Сибил и да я накара да му обясни постъпката си, но не след дълго вече нищо нямаше значение. Намираше се в друго такси, чийто шофьор току-що го бе разтърсил, за да се събуди пред собствения си дом.
Когато влезе, телефонът звънеше, но той мина безучастно край прислужницата и чу гласа й едва когато бе стъпил на първото стъпало.
— Мистър Макчесни, обаждат се отново от болницата. Мисис Макчесни е там и те се обаждат всеки час.
Все така зашеметен, той приближи слушалката до ухото си.
— Обаждаме се от болницата „Мидланд“ за жена ви. Тази сутрин в девет часа тя роди мъртво дете.
— Почакайте. — Гласът му бе сух и дрезгав. — Не ви разбирам.
След малко разбра, че детето, което бе родила Еми, бе мъртво и че тя имаше нужда от него. Когато тръгна по улицата, за да търси такси, коленете му се подгъваха.
В стаята беше тъмно; Еми вдигна поглед от смачканите завивки в леглото и го видя.
— Това си ти! — изплака тя. — Помислих, че си мъртъв. Къде беше?
Той се хвърли на колене пред леглото й, но тя се изви настрани.
— О, миришеш ужасно — промълви Еми. — Става ми лошо.
Но не отдръпна ръката си от косите му и той остана дълго и неподвижно на колене пред леглото.
— Аз приключих с теб — промълви тя, — но беше ужасно, когато си помислих, че може да си умрял. Всички са мъртви. Искам да умра.
Едно от пердетата се открехна от вятъра и когато той стана, за да го оправи, Еми го видя на ясната утринна светлина, блед и ужасен, с изпомачкани дрехи и синини по лицето. Този път изпита омраза към него, а не към онези, които го бяха наранили. Усети как той излезе от сърцето й, почувства празнотата, която остана след него, и изведнъж него вече го нямаше и тя дори можеше да му прости и да го съжали. Всичко това само за една минута.