Небесносини грехове

Очите й ме наблюдаваха отгоре като езера от течен огън на слънчева светлина. Осъзнах че съм се олюляла и тя ме държи наведена назад, като във танц. Дланта й беше зад главата ми, надигайки я нагоре за целувката.

Почувствах движение и извъртайки очи видях Ричард. Бел също го видя.

- Намеси се и пак ще призова ardeur в теб, вълк. Не си довел жени. Мислеше че това ще те спаси ли? Няма. Arduer иска само да бъде нахранен, без значение как.

Ричард се поколеба. Можех да усетя страха му на езика си, но отдолу все още долавях целувката на Ашър.

Жан-Клод се оказа до Бел.

- Аз съм този, когото искаш. - Той разпери ръцете си в широк, драматичен жест, който разтвори тъмнината на палтото му и развя косата около тялото му. - Аз съм тук.

Не знам какво щеше да се случи или какво щеше да каже тя, защото следващото нещо, което ме заля бе споменът за начинът, по който Ашър прави любов. По същия начин както се случи преди с Джейсън, но това беше повече, по-зле и по-добре. То изви гърба ми, накара ме да конвулсирам в ръцете на Бел, изкара изненадан писък от гърдите ми, накара ръцете ми да дерат въздуха и лицето на Бел. Тя ме изпусна и видях мътно като през опушено стъкло как дланите й хващат Жан-Клод.

Ричард ме хвана преди да се ударя в земята и ме обви в прегръдката си. Изглеждаше толкова притеснен. Дланта му докосна лицето ми;

- Анита, наранена ли си?

Успях да поклатя глава, но въпреки близостта на Ричард, въпреки мекото му и притеснено изражение, обърнах глава да погледна Ашър. Не можех да спра. Косата му беше като златни коледни „ангелски коси”, безжизнена, висяща около лице, което бе повече череп, отколкото плът. Устните му бяха тънка твърда ивица около зъби, от които се виждаха предимна кучешките. Само очите му бяха все още неговите, езера от бледо син пламък, като подпалено зимно небе.

В момента, в който видях очите му, се опитах да изпълзя от ръцете на Ричард, опитах се да изпълзя при Ашър.

- Анита, Анита, какво не е наред? - той ме задържа, обърна ме към себе си.

Открих гласа си, но всичко, което можах да кажа беше;

- Ашър.

Той погледна към падналия вампир и погнусата се изписа ясно на лицето му.

- Знам, Анита, съжалявам.

Не знам за какво се извиняваше и не ми пукаше. Имаше нещр друго, за което трябваше да съм по-притеснена, нещо, което бях забравила. Но единственото, за което можех да мисля бяха очите на Ашър и това че трябваше да стигна до него. Трябваше.

Ричард се изправи внезапно, с мен все още на ръце. Чух подраскването на стотици малки нокти. Плъхове, хиляди плъхове се изляха в космата, цвърчаща вълна по пода на пещарата.

Силата на Ашър се отдръпна, но знаех че му струва скъпо да ме пусне. В този момент разбрах, че аз бях единствената, която можех да го захраня с достатъчно енергия, за да го задържа жив.

Ричард издаде слаб звук на ужас и се обърнах, за да видя какво го беше накарало да пребледнее. Двата вампира, на които бях издухала мозъците, бавно се надигаха на краката си. Бяха се излекували. Странните им лица с котешки очи бяха цели. Нямаше дори белег там, където бяха влезли куршумите.