Огнената кралица

— Разбира се. Вярвам, че ще я увериш в моята ценност, като му дойде времето?

„Свободен е само от няколко месеца, а вече крои издигането си. Вероятно ще свърши като кралски министър, ако живее достатъчно дълго.“

— С удоволствие, сър.

Инструктор Ренсиал се върна на следващия ден и докладва, че пътят до Виратеск е чист от волариански патрули. Всъщност той не беше зърнал жива душа по време на цялата мисия.

— Не им е присъщо да са непредпазливи — отбеляза Лекран. — Обикновено не можеш да изкараш и ден на пътя, без да видиш поне един кавалерийски отряд.

— Империята контролира народа си с голям жар — съгласи се Трийсет и четири.

— Значи сме ги подплашили — каза Ивелда. — Както направи моят народ с отра, когато дойдоха да завладеят бронзовите хълмове.

— Ние ги завладяхме — отвърна Лекран с изненадващо любезна усмивка. — Но видяхме, че не струват нищо, и ви ги върнахме.

Тя се засмя и поклати глава.

— Баща ти ти е разправял много лъжи, сестроебачо.

— Дадох обещание на Червения брат, затова ще изчакам всичко това да свърши, преди да ти взема главата.

— С нетърпение чакам да ме развеселиш с опита си…

— Млъквайте! — нареди Френтис. Взря се в двамата един след друг, докато не сведоха очи. — Всички да подготвят ротите си за потегляне призори.

Този път оставиха вилата непокътната. Някои от по-възрастните роби го бяха помолили да им позволи да останат, с надеждата да направят мястото свое. Френтис не виждаше много смисъл да ги насилва, особено след като Иллиан го уведоми, че няма да са им от полза в битка. Той пое напред на разузнаване с отряда на инструктор Ренсиал и се увери, че на мили околовръст местността е все така пуста. Нивите ставаха все по-занемарени с напредването им на север, без никакви роби, с изключение на няколко трупа, за които решиха, че са бегълци от подминатите вили — всички до една необитаеми, а някои вече опожарени от собствениците си.

— Казах ти — подразни Ивелда със смях Лекран. — Напикали са се от шубе и са избягали. Като стигнем до града, ще направят същото.

Виратеск се появи пред очите им след пет дни преход, една квадратна миля кирпичени сгради, сгушена в лоното на естествено пристанище. Далекогледът на Френтис разкри, че стените са зле поддържани, имат няколко пробойни, а ровът от външната им страна отдавна е запълнен. Също така не се виждаха никакви стражи по стените, нито дори струйка дим, издигаща се от някой комин.

— Тук няма нищо. — Той въздъхна и свали далекогледа.

Намериха градските порти отворени и неохранявани, а улиците зад тях празни и осеяни с отломки, които говореха за прибързано бягство.

— Някои можеха да проявят приличието да останат да се бият — промърмори Лекран. — Поне за малко.

— Вземи отряда си и тръгнете надясно към пристанището — каза му Френтис. — Гребло, ти тръгни наляво. Ние с инструктор Ренсиал ще поемем центъра.

Отне им съвсем кратко време да стигнат до пристанището, покрай редици от празни къщи. Единствените обитатели на града бяха няколко кучета, които усърдно пируваха с труповете на закланите коне и кози, оставени да гният по улиците. Намериха кея пуст, с изключение на една-единствена потопена рибарска лодка, чиято мачта стърчеше от водата под ъгъл, който се стори на Френтис подигравателен.