Огнената кралица

— Плетача ли?

— Не. — „Семето ще поникне.“ — Не, беше нещо друго. Съмнявам се, че изобщо някога ще го разбера. — Той се обърна пак и ръката ѝ се премести, за да легне на рамото му, докато той не я отстрани нежно. — Трябва да си вървиш.

Тя се отдръпна леко, но не понечи да си тръгне. Лицето ѝ беше в сянка, но той имаше чувството, че се усмихва.

— Сестрата каза, че ти е забранено да докосваш жена. Помислих, че се шегува.

— Вярата изисква от нас всичко, което имаме.

Тя се размърда отново, сви крака, за да опре брадичка на коленете си, и килна глава, докато го изучаваше, вече по-скоро любопитна, отколкото развеселена.

— И ти го даваш с такава готовност?

— Орденът е всичко, което някога съм искал.

— Значи светът извън Ордена не крие съблазни за теб?

— Виждал съм света с всичките му съблазни. И откривам, че съм доволен в Ордена.

— След вчерашната тренировка Греблото удари един мъж, задето разправял една история. Странна история за това как те отвели в двореца заедно с някаква жена, обладана от зла магия. И как двамата заедно сте убили вашия крал. Лъжа ли е?

— Не. Не е лъжа и Греблото не е трябвало да го прави.

— И все пак твоята кралица те е оставила жив и те е пратила тук.

— Действията ми не бяха мои собствени. Магията на жената ме обвързваше, принуждаваше ме да върша ужасни неща.

Тя се напрегна и той усети как очите ѝ шарят по лицето му. Макар че не можеше да види изражението ѝ, настойчивостта на този оглед бе смущаваща. Тъкмо се канеше да ѝ повтори да си върви, когато тя каза:

— Значи не сме толкова различни с теб.

Отпусна се на леглото.

— Може ли да спя тук? Само тази нощ. Аз също имам сънища. — Засмя се тихичко при явното му колебание. — Обещавам да не ти предлагам… съблазни.

„Трябва да я отпратя — помисли той. — Нищо хубаво няма да излезе от това.“ Но не го направи, защото откри, че такава жестокост не му е по силите. Вместо това легна до нея и се помъчи да се отпусне. Знаеше, че тази нощ сънят ще му убягва. След няколко минути тя се примъкна по-близо до него и отпусна глава на рамото му, ръката ѝ намери неговата и пръстите им се сплетоха.

— Няма да има победа за нас, нали? — попита тя шепнешком.

— Не говори така. Моята кралица плава към тези брегове с огромна армия. Ако се придържаме към каузата си…

— Бях робиня, но никога не съм била глупачка. Империята е невъобразимо голяма и ние сме убили само една миниатюрна част от силите, които ще изкарат срещу нас. Ще ни избият, всички до един, защото сме роби и не могат да ни позволят и най-малката надежда за свобода. Без нас няма да имат империя.

„Въпросът трябва да бъде решен.“

— Щом смяташ, че каузата ни е толкова безнадеждна, защо се присъедини към нас?

Тя се притисна още по-близо, прегърна го и той усети топлия ѝ дъх върху кожата си.