Огнената кралица

Тогава тя го вижда. Макар че всички черупки са млади и атлетични, раната, която той явно е получил, личи върху тях, влага в очите им, болка, умора… и страх.

— Сигурен ли си, че знаеш къде да го намериш? — пита тя.

— Той търси вечния човек. Достатъчно е да тръгна на север и ще уловя дирята му. Ще трябва да ме направиш генерал и ми се струва уместно да имам някаква грандиозна титла. Властелин на Севера или нещо такова.

— Северните армии се командват от генерал-губернатора на Латетия. Ще ти дам заповед за екзекуция. Когато той е мъртъв, наречи се както искаш.

— Май не харесваш много тези губернатори, трябва да отбележа. След него ще остане ли някой жив?

— Само губернаторът на Ескетия. Смятах да екзекутирам и него, но напоследък все повече клоня към мисълта да го оставя на съдбата му.

Лицата се променят отново, всякакво веселие в тях помръква и тя разбира, че следващите му думи не са негови.

— Сега не можеш да си позволиш да си угаждаш. Тези твои развлечения понякога са полезни, но в момента пречат на целите ни. Той настоява да се погрижиш за въпроса незабавно.

— Съветът е мъртъв, а флотата на кучката е разбита. Всичко това го направих аз. Спечелила съм си правото да си угаждам.

— Угаждаше си през последните три века. Десетилетия на убийства и злодеяния, това беше дарът му за теб. А сега той иска отплата.

Ръката ѝ се свива върху меча. За първи път ѝ става ясна истинската дълбочина на антипатията, която винаги е изпитвала към това създание. Вижда ги как се напрягат и седналият говорител става.

— Той знае какво си намислила — казва. — Съкровения ти план, мечтата да властваш с онова момче до себе си, вечно и ужасно, с целия свят като твоя играчка. Наистина ли мислеше, че ще се получи?

— Ако той няма вече полза от мен — казва тя с усмивка, — убий ме. Стига да можеш.

Ръцете им посягат като една към мечовете. Тя знае, че шансовете са безнадеждни, знае, че избира смъртта. „Гледай ме, любими — мисли си, защото е наясно, че той я вижда. — Гледай как ще те накарам да се гордееш.“

Ала Пратеника спира, всичките седем пускат мечовете си и се изнизват мълчаливо към вратата. Говорителят остава още малко, а лицето му е като на уморен войник, призован към неизбежен дълг.

— Той винаги ще намери друга полза от нас. Можеш да задържиш момчето, ако го заловиш живо. Но въпросът трябва да бъде решен.

Останала отново сама, тя затваря очи, търси присъствието му, прегръща стоманената решимост, която намира, и радостта заплашва да пръсне сърцето ѝ. Тя вижда нещо, вихреща се мъгла в мрака, която се вплътнява в една така добре позната форма. „Думите му не означават нищо, любими — казва тя и посяга да помилва лицето му. — Светът все още може да бъде наш.“