Тайната на Ботичели

— Не — отговори той с очевидно облекчение, че съм сменила темата. — Веднъж един от надзирателите, който ми беше станал приятел, ми подшушна, че нещо се е променило, че Лоренцо е бил принуден да действа бързо и затова вече ме иска мъртъв. Щели да ме екзекутират още на следващия ден, без съд и присъда. Правосъдие по бързата процедура — допълни и устните му се извиха иронично.

Спомних си, че във Венеция майка ми беше казала нещо в същия дух, и разбрах, че и тя има пръст в тази работа. Николо дела Торе безсъмнено беше подписал брачния договор, защото помня, че по едно време беше на гости на баща ми. Очевидно е изпълнил всички изисквания на Седмината и след като те са се уверили, че разполагат със съучастието на Пиза, брат Гуидо вече не им е трябвал. Кръвта ми се смръзна, когато си представих, че съм била на косъм да го изгубя.

— Та тогава ми дадоха право на последна молба. Поисках една бутилка кианти от Пиза и две чаши, така че да го споделя с приятеля ми през решетките. Дори докато го разливах в чашите, продължавах да се питам дали да сложа беладоната в неговата чаша или в моята. Както виждаш, не бях забравил, че някога съм бил божи човек.

— И Господ ти проговори? — ахнах тихо.

— Не той. Той замлъкна окончателно за мен още в Рим. Отказа да посети дори килията ми. Прекарвах времето си със старите богове, тези от „Пролетта“.

— Тогава кой беше?

— Аз самият. Реших, че животът на един човек може да бъде пожертван заради злините, които са планирали Седмината. Затова сложих беладоната в неговата чаша и той моментално издъхна. — Тук брат Гуидо погледна ръцете си, като че ли очакваше да ги види в кръв. — Човекът имаше жена и деца. Често говореше за тях.

Също като Бонакорсо Нивола. Значи брат Гуидо беше виновен, беше отнел човешки живот. Разбрах, че тъкмо този факт, а не изпитанията в затвора бяха състарили лицето му и бяха сложили сребристите нишки в косите му. Запитах се дали предвид множеството си провинения и аз не нося подобно изражение. Запитах се дали бих могла някога да му призная какво бях сторила на един невинен моряк заради неговото спасение.

— А после? — изрекох на глас.

— Трябваха ми три часа, за да измъкна ключовете изпод тялото му, и всеки миг от тях бе изпълнен с ужас, че надзирателите всеки момент ще се сменят и ще ме отведат на бесилото. Но още преди зазоряване бях свободен и се отправих директно към „Санта Кроче“. Сварих ги тъкмо в началото на техния ден. Малахий ме пусна, запътих се право към ботаническата градина и брат Никодим ме скри за няколко седмици. Каза ми, че си му писала — между другото, поздравявам те заради новопридобитите ти умения в писането!

Тук вече се усмихна истински и пак стана старият брат Гуидо, за когото четенето и писането бяха всичко. Аз пък се изчервих, нищо че това не ми беше навик. Обаче бях напълно безсилна пред комплимента на единствения човек, на чието мнение държах.

— Така разбрах къде се намираш — продължи той. — Брат Никодим ме изведе от града, предрешен като негов асистент за една медицинска мисия до Мантуа. Там се присъединих към група францисканци, тръгнали за Тренто на религиозен диспут. В подножието на планината се отделих от тях, а добрите братя ми подариха муле, с което да се придвижвам. Стигнах до Местре, намерих лодка и така пристигнах във Венеция. Там обаче отседнах на остров Джудека в компанията на едни йезуити, които строяха църква. В замяна на труда ми ме приютиха и така през почивните си дни можех да те следя.