Тайната на Ботичели

Намирах се в килия.

Обърнах се, сигурна, че има някаква грешка, но само за да видя как дървената врата се захлопва пред лицето ми и да чуя завъртането на ключа в ключалката. Не, нямаше никаква грешка. Аз бях затворничка.

По дяволите!

Така. Това определено нямаше нищо общо с пищния кралски двор, за който бях чувала от моите клиенти от Милано през годините. Но защо нещата изведнъж взеха подобен обрат? Вярно, че и в Болцано покоите ми бяха доста скромни, но поне предлагаха удобствата, подходящи за моя нов ранг. Възможно ли е по време на краткия си разговор с господаря на този замък майка ми да бе споделила подозренията си? Но как би могла да бъде толкова сигурна, че съм я предала, как така с лека ръка бе решила да ме затвори в тази празна килия? Усетих, че в този момент бих се радвала дори на присъствието на Марта. Ала Марта бе напуснала внезапно каретата ни някъде из Ломбардия — както се бе появила, така и изчезна. Сетих се за дълбоките и смъртоносни прозрачни езера и отровните им води и се зачудих дали не е била захвърлена в тях, за да танцува по дъното — като онези скелети в нашата лагуна? Дали не са я дарили с венецианска смърт? Или може би просто са я върнали във Венеция, за да продължи да се чука със своята изгора от кухнята. Въпреки начина, по който тя се отнасяше към мен, искрено се надявах да й се е случило второто. Бях наясно с отмъстителността на майка ми — когато бе предадена, тя не прощаваше лесно. Предполагам, че онзи ден в каретата се бе досетила, че Марта ме е изпуснала от очи, затова е решила да остави разправата с мен в ръцете на професионалистите. И сега пред килията ми крачеше въоръжен войник — безсъмнено един от многото, които бях видяла долу в двора. Чувах как острието на меча му стърже по вратата на килията, докато крачи напред-назад. Както скоро разбрах, стражата се сменяше на всеки два часа. И аз излязох извън кожата си от отчаяние. Как сега брат Гуидо ще се свърже с мен при наличието на тази заключена врата и въоръжена охрана пред нея? Чух смяната на стражата веднъж, после втори път, но все така никой друг. Нямах нито вода, нито храна и недоволният ми стомах ми напомни разказа за предците на брат Гуидо, които били затворени в кулата „Бисто“ и били доведени до такова състояние от глад, че започнали да се ядат един друг. Не стига, че нямах храна, но и не разполагах с никакви други развлечения, освен гледката от прозореца ми. Не смеех да извадя картината от корсажа си, нито дървения свитък от ръкава си, нито маската на майка ми от качулката от страх да не би да ме следят и да се втурнат да ми вземат всичко. Затова бях принудена да се задоволя със съзерцание на един дребен къс от града през тесния дълъг процеп, който бе моят единствен източник на чист въздух и светлина.