Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Вятърът зашиба очите ми и зави като контрапункт на марша на войниците долу на двора. Имах чувството, че съм приклещена в тръба на орган.
При третата смяна на стражата на вратата се почука и малко след това на прага се появи плещест стар войник, следван от млад кадет.
— Синьорина — изрече той по начин, който подсказваше, че подобни любезности не са му присъщи, — съжалявам, че ви притеснявам, но по заповед на Ил Моро трябва да бъдете претърсена!
Майко Божия!
Предположих, че „Ил Моро“9 бе прозвището, с което войникът наричаше господаря си, обаче що се отнася до заповедите, знаех, че те идват от майка ми. Затова сега се позовах на нейното име.
— Но, господине, аз съм дъщеря на дожаресата!
Примигване. Само веднъж.
— Напълно вярно и още веднъж се извинявам за това. Но времената сега са твърде опасни, затова всички гости трябва да бъдат претърсвани, в това число дори вашата височайша майка!
Той лъжеше и знаеше, че и аз го знам. Нямаше начин един херцог да си позволи да нанесе подобна обида на благородните си гости. Сърцето ми сякаш замря. Сега щяха да намерят картината и свитъка, и монетата, и петдесетте златни дуката, и маската, която бях откраднала от майка си. По-добре да бях мъртва. За момент ми мина мисълта да им предложа по едно изчукване, ако ме оставят на мира, но веднага след това си дадох сметка, че това е невъзможно — сексът бе моя разменна монета, когато работех на улицата, но ако една благородна девица изгуби „репутацията“ си, обикновено губи и живота си. Мамка му!
Вцепенена и онемяла пред неизбежната си съдба, аз застанах в средата на стаята и кадетът започна да ме претърсва с изненадващо нежни ръце. Вторачих се право в очите на неговия сержант и вдигнах предизвикателно брадичка в очакване скритите по мен неща да бъдат извадени — предметите, които вероятно ще струват живота ми. Но колкото и да бе невероятно, кадетът напипа свитъка в ръкава ми, ала продължи нагоре към рамото ми. Напипа пергамента в корсажа ми, но премина надолу към кръста ми. Мина и покрай маската в качулката ми. Бях едновременно сащисана от невероятния си късмет и възмутена от глупостта на войника, който ме претърсваше. Ако той бе показателен за армията навън, значи щяха да изгубят предстоящата война, за която се гласяха — каквато и да бе тя.
След като претърсването приключи, сержантът ми благодари и пак се извини. Аз наклоних глава, копирайки един от характерните жестове на майка ми — просто не знаех какво друго да направя. Бях привикнала да бъда опипвана от непознати мъже, а сега изпитвах твърде голямо облекчение, за да се правя на обидена.
— Както казах, милейди, това беше чиста формалност — добави плещестият войник. — Помолиха ме да остана през цялото време на претърсването при вас, за да се уверя, че честта ви е неопетнена. Наложи се да подберем много внимателно човека, който ще ви претърси, и смятам, че уцелихме — нашият редник тук е прочут със своето целомъдрие и непорочност, защото доскоро е бил в монашески орден!
И тогава разбрах. Нямаше нужда даже да се вглеждам внимателно в кадета. Нежните ръце, начинът, по който подминаваше нещата по мен, без да ме издаде… Как не се досетих по-рано?! Да, не ми трябваше да вдигам очи, но се радвам, че го направих — защото на вратата той се обърна и лицето му грейна в усмивка.
Брат Гуидо!
Втора глава
И тогава разбрах, че той ще дойде. И вече знаех как. Изядох покорно скромната си вечеря от корав комат хляб и вода, когато пристигна — очевидно за мен вече нямаше да има банкети. Не че ме интересуваше. Нямах търпение да чуя смяната на караула пред вратата ми — знаех, че брат Гуидо ще бъде един от стражите пред килията ми, и знаех, че той ще се постарае да му дадат някоя от нощните смени. Милано потъна в мрак. Аз легнах на сламеника и заспах. Наистина.
Събуди ме почукване на вратата, а после вече бях в обятията му, притисната към тънкото му, но жилесто тяло. Но само за няколко удара на сърцето, преди той лекичко да ме избута от себе си, както бе сторил във Венеция. На мен обаче не ми пукаше. Бе ми напълно достатъчно, че го виждам пак.
— Имаш ли свещ?
Биваше си го поздравът, няма що. Без да казвам нищо, аз драснах огнивото и запалих свещта, която стоеше в поставка до сламата ми.
— Оставих факлата в халката отвън. Ако забележат, че в кулата цари мрак, ще разберат, че съм напуснал поста си — поясни той.
Още преди пламъкът на свещта да се разгори, аз си знаех, че ще видя различен човек. От предишната му поява в килията ми, от отслабналото му тяло, когато за кратко ме задържа в прегръдките си — всички те бяха повече от показателни. Вгледах се внимателно в него, изпълнена с радост, но и с тъга. Защото личеше, че много е страдал. Лицето му изглеждаше по-слабо и остаряло, очите му бяха с дълбоки сенки, бузите — хлътнали, с набола по войнишки брада. И в нея, и в ниско подстриганата му коса прозираха сребърни нишки. Иначе дългите му и елегантни ръце принадлежаха като че ли на скелет. Единствено очите му си бяха същите — вероятно по-тъжни, да, със сигурност, но все така стряскащо сини като розетките на „Санта Кроче“. Едновременно с това обаче вече нямаше нужда да се притеснявам, че майка ми ще го познае, защото дори аз самата едва го познах. Преглътнах с мъка и попитах:
9
Il Moro (ит.) — „Мавъра“ — прозвището, с което е бил известен херцог Лудовико Сфорца. — Б.пр.