Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Нараниха ли те?
Нямаше смисъл да уточнявам кого имам предвид.
— Малко. Дни и седмици наред ме разпитваха за копието на картината, обаче аз винаги им давах един и същи отговор. Знаех, че би било безсмислено да отричам, че е била у нас, затова само казах, че сме я изгубили в морето, при корабокрушението на „Бисто“, и накрая просто бяха принудени да ми повярват, защото нито за момент не промених версията си. Иначе не смееха много да ме измъчват, защото държаха да ме запазят жив — за момента поне им трябвах. — Предпочете да не се впуска в подробности. — Но пък се опитаха да ме уморят от глад, като не ми даваха никаква светлина и почти никаква вода. Месеци наред чаках съдебния процес.
— Толкова дълго!
Устните му се раздвижиха безрадостно и той продължи:
— Да, в политиката на Тоскана нещата се променят доста бързо. Сключват се нови съюзи, старите отпадат. Дори червеят на дъното на боклука от днес може да стане господар на замъка утре. Предполагам, че Лоренцо ме държеше жив като застраховка срещу моя братовчед. За да заплашва Николо, че ще го свали от трона, като държи другия наследник жив. Да го превърне в покорен член на Седемте, принуждавайки го да тръгне по стъпките на лорд Силвио и да докара и Пиза в този техен съюз. Взеха и пръстена на чичо ми. — Показа ми левия си палец, останал единствено с бялата линия на пръстена. — Предполагам, че Николо вече го носи послушно на ръката си.
Замислих се. Прецених, че брат Гуидо почти се бе доближил до истината, но бе пропуснал една важна подробност. Лорд Николо е трябвало да бъде убеден да ме приеме обратно като негова годеница — в крайна сметка една бивша уличница, развявала поли из целия полуостров с братовчед му, надали може да се определи като особено подходяща съпруга за човек с неговото положение, пък била тя и такава красавица. Но като дъщеря на дожаресата аз бях ключова брънка във веригата на властта на Седемте. Затова, докато на мен ми угаждаха с всичко във Венеция и ме учеха как да бъда добра съпруга, брат Гуидо е живял само на мръсна вода, в пълен мрак.
— Сам ли беше? Имам предвид в затвора?
— В началото не. Бях в обща килия с всякакви съмнителни типове — представителна извадка на „Барджело“. Иначе не беше чак толкова лошо — беше почти като в манастира. Имайки предвид, че Църквата също е пълна с крадци, престъпници и педерасти, мисля, че си бях съвсем у дома. Единствената разлика бе, че онези момчета в затвора бяха искрени в престъпните си наклонности, непознаващи нито лицемерие, нито притворство. Не се преструваха на предани на вярата, същевременно нарушавайки всички божи заповеди.
Разбрах, че затворът не бе лишил брат Гуидо от сложността на думите му. Дължината на изреченията му продължаваше да си бъде все същата — почти колкото продължителността на престоя му там. Не бе успял също така и да го върне при неговия бог. А аз си мислех, че в подобни времена на изпитание той би се обърнал отново към своя Господ. Както ставаше ясно обаче, презрението му към Църквата изобщо не бе намаляло.
— Но защо така хулиш манастира? Все пак там има един, който ти беше приятел, а също и на мен, и който дори ми изпрати отговор на запитването за теб!
— Ах, да, брат Никодим. Е, права си. Трябва да изключа добрия билкар. Той се оказа още по-добър приятел, отколкото предполагаш, но и по-лош. Дари ми свободата, но и ме направи убиец! — рече брат Гуидо и ме погледна измъчено.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато си избираше роклята през онази нощ, в ботаническата градина на „Санта Кроче“…
Да, спомнях си, но ми се струваше преди цяла вечност.
— Тогава брат Никодим измъкна една билка от запасите си и ми я пъхна в ръката. Беше беладона. В случай, че нещо се обърка.
Познавах това растение. Всички го знаеха. Смъртоносна отрова наистина. Потреперих.