Тайната на Ботичели

След още един ден вече минавахме през масивните порти на Милано — обширно пространство, оградено от всички страни от броеница от стени и портали. И аз отново се превърнах във врящ котел от емоции и нетърпение. В мига, в който охраната при портите ни пусна да минем и кръстоса пиките си зад нас, аз започнах да се оглеждам за брат Гуидо. Търсех го до всяка врата, опитвах се да различа гласа му над чаткането на конски копита и виковете на търговците, да разпозная чертите му във всеки благородник и селянин, когото подминавахме. Почти не забелязвах дългите широки пътища с чисто новите сгради от сребрист камък, елегантните римски колони, редуващи се с нови арки — съзнанието ми само бегло отчиташе съчетанието между старо и ново. Дори приказната катедрала с гората от сребърни островърхи кули, увенчани със злато като диадема, не успя да ме развълнува. Не бях дошла тук да разглеждам мястото, а да търся един човек.

Със силата на мисълта си се опитвах да го накарам да дойде за мен, да ме грабне и да ме измъкне оттук — макар да бях наясно, че това изобщо не бе в негов стил. Опитвах се да си седя мирно и кротко и да вярвам, че той ще се появи, но когато наближихме огромна кървавочервена крепост с бойници като безброй тъмници, които можеха да задържат мен вътре, а брат Гуидо — навън, аз посърнах. Минахме през високите порти на часовникова кула под зловещия поглед на навита змия, издялана в камъка над герба. Змия, подготвяща се за атака.

Каменните стени във вътрешния двор бяха в брутално червеното на бойно поле, но самият замък беше красив. Представляваше крепост, зад която се простираше вътрешен ров, а зад него се издигаше дворец. Кръглите кули се извисяваха високо в оранжевото небе, където, подобно на знамена, се рееха странни кървавочервени облаци. Дали брат Гуидо вече е проникнал в тази крепост, в тази страховита казарма? Обширният затревен квадрат в центъра на вътрешния двор бе превърнат във военен плац — изпънати като конец редици с войници, провеждащи някакви обучения. Стотици здрави, високи млади мъже, до един с късо подстригана коса, криви мечове и наметала в един и същи нюанс на охрата — нюанс, който ми беше странно познат, но в момента не можех да си спомня откъде. Мъжете реагираха като един на крясъците на някакъв тип с броня, яхнал гигантски черен кон. Ние с майка ми слязохме от каретите си насред маневрите, обаче войниците бяха толкова добре обучени, че нито един от тях не се сети да ни погледне. Капитанът обаче се приближи в тръс към нас. Жребецът му се изправи на задни крака, изпръхтя и блокира слънцето.