Сянката на планината

— Говори ли с тях?

— Говорихме, докато разбраха, че освен приятел на Лиса съм и твой приятел.

Съжалявам да ти го кажа, Лин, но те обвиняват теб за смъртта на Лиса.

— Мен?

— Разказвах им за теб, заради вас двамата с Лиса и теб самия, но не ми повярваха. Не те

познават и за тях е по-лесно да хвърлят вината върху непознатия, отколкото да разберат

истината. Вчера напуснаха града заедно с тялото на нашата тъжна мила Лиса.

— Няма я тук? Откарали са я у дома?

— Няма я, Лин. Много съжалявам. Безутешен съм.

Колите ни подминаваха на талази между сигналите на светофара и широкият булевард

ту се пълнеше, ту опустяваше. Покрай целия крайбрежен парапет седяха хора — сами, по

двойки или със семействата си, повечето обърнати към гробницата на Хаджи Али, плаваща

над вълните и огряна от светлина за душата.

— Какво стана? Разкажи ми всичко, което знаеш.

— Сигурен ли си, че си готов, приятелю? Дай първо да се напием.

— Разказвай.

— Дай първо аз да се напия!

— Дидие, разказвай!

— И аз я обичах, знаеш ли — каза той и отпи от плоското си метално шише. — За мен

последните няколко дни без теб бяха голямо изпитание.

Прибра го, извади от джоба месинговата табакера и си избра един джойнт. Запуши

кротко, после ми го предложи.

— Не, не искам.

— Сериозно? — усъмни се той и пак ми подаде джойнта.

— Не, крепя се. Гадно ми е, но се издържа. Разкажи ми какво се случи.

— Стана на следващата вечер, след като ти замина. Аз…

— Вечерта след като заминах'? Това беше преди пет дни.

— Всячески се мъчех да те намеря, Лин. От Компанията на Санджай не можах да науча

нищо, а не открих Абдула. Мисля, че той още не знае, както и ти не знаеше.

„Абдула… — промълви сърцето ми. — Къде си?"

— Ще му е тежко — казах аз. — Той харесваше Лиса, а и тя винаги го е харесвала.

— И то много. Тя беше негова ракхи-сестра.

— Негова ракхи-сестра? Никога не ми е казвала. Нито пък той. Ракхи е скромна гривна, която момиче слага на китката на момче в знак, че от този ден той й става побратим и е

длъжен вярно да я закриля. Гривната е символ на победата на нейния побратим винаги, когато той защитава честта й.

— Аз също й бях ракхи-брат, Лин.

— Кога стана това?

Изобщо нямах представа, че Лиса е изпълнила обреда, да не говорим за това, че е

избрала Абдула и Дидие за ракхи-братя.

— И вината за нейната смърт е моя — произнесе той тихо. — Не спазих дълга си да я

закрилям, докато теб те нямаше.

Той пушеше и се мъчеше да сдържи сълзите си. Погледна ме веднъж и заговори, но

когато очите ни се срещнаха, се извърна. И двамата знаехме, че е вярно — бях я оставил под

негова грижа и той бе обещал да я пази.

Един уличен метач забърса с метла бордюра, вдигна очи към мен и ми кимна

дружелюбно. Гледах го как пристъпва и маха с метлата, пристъпва и маха: крайбрежен