Прокобата на Господаря Гад [bg]

Жезълът… Това беше жезъл на хайрбранд. Даде му го Барадакас. Ако можеше да извлече светлина от него…

Но как?

Враговете надвисваха в мрака, по стъпките им личеше, че се плъзгат към него отгоре.

„Как?!“, отчайващо се питаше Томас, докато се опитваше да изтръгне огън от жезъла с напрежение на волята.

А стъпките доближаваха, чуваше и хрипкаво дишане.

Жезълът беше пламтял за него на Пролетния празник. С тресящи се от бързане ръце Томас притисна края на жезъла към кървавата жарава на пръстена. По дървото лумна червен пламък и веднага избледня до оранжево и жълто, докато се разгаряше. Внезапното сияние го заслепи, но той се изправи стремително и вдигна жезъла над главата си.

Стоеше в долния край на дълъг склон, който наполовина запълваше дъното на цепнатината. Подвижният чакъл му беше спасил живота при падането, като бе поел удара и го бе хързулнал надолу. И пред него, и зад гърба му стените на цепнатината се издигаха по-високо, отколкото огряваше пламъкът. Наблизо Злотворния лежеше изкривен в неестествена поза, а кръвта лъщеше по черната му кожа.

Към Томас се задаваше тълпа от пещерни твари. Още бяха на трийсетина крачки от него, но и отдалече го изненадаха с вида си. Не приличаха на другите, които беше виждал. Не само заради одеждите на кралска прислуга, пищни и гнусни. Тези изглеждаха преждевременно и неестествено състарени. Клепачите надвисваха върху червените очи, дългите им крайници се кривяха, сякаш някой беше огънал нарочно костите. Главите им провисваха на шии, които поне наглед още бяха дебели и силни да ги държат изправени. Тежките плоски длани и пръсти трепереха. Внушаваха усещането за израждане, за издевателства, но се тътреха непреклонно, сякаш чули обещанието да намерят покой в смъртта след тази последна задача.

Той се опомни от изненадата и размаха заплашително жезъла.

— Не ме пипайте! — изсумтя през зъби той. — Отдръпнете се! Имам уговорка…

С нищо не показаха, че са го чули, само дето не нападнаха. Малко оставаше да ги достигне с жезъла, когато се разделиха и го обкръжиха тромаво. Отстъпваха от едната страна, напираха от другата и така го принуждаваха да върви в посоката, откъдето дойдоха.

Щом проумя, че искат да го отведат някъде без схватка, той се подчини. Знаеше по инстинкт къде отиват. Крачеше бавно по дъното на цепнатината и стигна до стълба в лявата стена. Стъпалата бяха грубо издялани, но достатъчно широки по тях да стъпват няколко пещерни твари наведнъж. Томас не даваше воля на страха си от височини, като се плъзгаше покрай стената.

Изкачиха стотици стъпки, докато се озоват пред проход в стената. Макар че стъпалата продължаваха нагоре, пещерните твари го натикаха в отвора.

Краят на тесния тунел грееше със слюдеста скална светлина. Тварите се разбързаха, все едно подкарваха пленника си към ешафод.