![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Напъна се, докато се разтресе целият, претърколи се и измъкна главата си. Изкашля напълнилата устата му мръсотия и вече можеше да диша. Но не виждаше. Този факт не проникна веднага в съзнанието му. Опипа лицето си — нищо не покриваше очите, клепачите се отваряха. Само че съзираше единствено плътна и непроницаема тъмнина. Дали пък не беше ослепял от уплахата?
Той наистина се изплаши до смърт. Без зрение му се струваше, че празнотата го засмуква, че се дави в подвижни пясъци.
От страх сърцето му тласкаше тежко кръвта. Томас се присвиваше на колене, изоставен, лишен от зрение, светлина и воля в крайностите, до които стигаше ужасът. Дъхът скимтеше в гърлото му. Но когато първият прилив на паника отмина, той разпозна чувството, което разбираше добре — за него страхът беше неизменна част от съществуването. А сърцето му не спираше. Макар че се бъхтеше като ранено, то още поддържаше живота му.
Изведнъж замахна диво и с двете ръце, заудря по чакъла до главата си в ритъма на пулса си сякаш се опитваше да изтръгне някакъв смисъл. „Не! Не! Ще оцелея!“
Потвърдената решимост му помогна да се овладее. Ще оцелее! Той беше прокажен, свикнал със страха. Знаеше как да се справи с него. С дисциплина… да, с дисциплина.
Притисна очите си с пръсти и цветни петна се замятаха в мрака. Значи не беше сляп. Просто виждаше чернота. Падането го отдалечи от единствения източник на светлина в катакомбите. Естествено беше да не различава нищо.
Адове и кървища…
По навик разтри китките си и болката от натъртванията го сепна.
Дисциплина.
Сега беше сам… сам… Без светлина, някъде дълбоко в пропаст, на много левги от най-близкото късче небе. Без подкрепа, приятели, без спасителните за него планински склонове навън, които бяха недостижими, все едно са били заличени от света. И бягството ставаше недостижимо, освен ако…
„Дисциплина!“
… измислеше как да умре.
„По дяволите!“
Жажда. Глад. Рана… загуба на кръв. Изброяваше възможностите, докато се заемаше с неизменния ЗКТ. Можеше да падне жертва на породено от тъмата зло. Или препъване да го запрати в по-смъртоносна бездна от тази. Да, това беше лудост. Лесна като проказата.
Среднощни криле плющяха около главата му, носеха се шеметно на фона на слепотата. Без да съзнава, той махаше с ръце около главата си, за да се защити някак.
„Проклятие! Нищо такова не ми се случва! Дисциплина!“
Споходи го някаква приумица, още в зародиш, и той й се поддаде, сякаш беше прозрение. Ами да! Побърза да промени позата си — вече седеше на чакъла. Напипа на пояса си ножа на Атиаран, хвана го внимателно с трите пръста на сакатата си ръка и започна да се бръсне.
Без вода и огледало твърде лесно би могъл да си среже гърлото, а стъргането на сухата брада му причиняваше болка, все едно използваше ножа да извае нова форма на лицето си. Но рискът и болката бяха част от него, в тях нямаше нищо невъзможно. Още първото порязване би се инфектирало почти веднага заради мръсотията по кожата. Това му връщаше спокойствието, сякаш отново си доказваше кой е всъщност.
Така принуждаваше тъмата да отстъпи, да прибере ноктите си.
Когато привърши, волята му стигна да научи нещо повече за положението, в което беше изпаднал. Искаше да знае на какво място се намира. Предпазливо и нерешително започна да лази встрани от склона на колене и длани.
Не бе изминал и три стъпки по плосък камък, когато се натъкна на труп. Плътта още не беше вкочанена, но гръдният кош се оказа студен и лепкав на пипане. Намокрената ръка на Томас миришеше на зловонна кръв.
Отдръпна се стреснато към склона и си наложи да замре, докато белите му дробове се напъваха със свистене, а коленете му трепереха. Злотворния, който му се нахвърли… Натрошен от падането. Искаше да се размърда, но не можеше. Находката го смрази като внезапно отваряне на врата към незнайна заплаха. Как това същество го набеляза, за да нападне? Наистина ли надушваше бялото злато?
Пръстенът замъждука. Кървавото просветване го превръщаше в кръгче от мътна жарава, в алени окови. Но светлината не стигаше дори да види пръста, на който беше халката. Грееше пагубно и го издаваше на всеки, който може би дебнеше наблизо, а не му даваше нищо освен страх.
И да искаше, не би забравил какво означава това. Окървавената от Лигоча луна се издигаше пълна над Земята.
Томас се присвиваше върху чакъла. Дори свирещото дишане сякаш го белязваше като жертва на зъби и нокти, толкова невидими в тъмата, че не успяваше да си ги представи. Той беше сам, безпомощен и окаян.