Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Дори тази надежда може да ни измени — нерадостно вметна Морам. — Ами ако Господаря Гад ни е насочил насам, за да ни подведе с мощ, която не ни е подвластна?

Протал рязко се обърна да го погледне, после кимна бавно в съгласие. Но на лицето му не гаснеше облекчението, което му дари намирането на Закрилата. Личеше, че е получил удовлетворение. Времето на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, щеше да бъде запомнено завинаги… ако някой от отряда оцелееше. Сега се взираше в бъдното, докато заключваше сандъчето с Втората закрила, а движенията му бяха енергични и отмерени. Връчи сандъчето на Корик, който го закрепи на голия си гръб с ивици лепка и го покри с туниката си.

А Томас виждаше останките от мимолетната си надежда, срутена като къщичка от карти, и не знаеше от какво да гради наново. Обземаше го смътното чувство, че няма здрава основа, върху която да я постави, но беше твърде слаб и уморен, за да разсъждава над това. Дълго се подпира на стената с наведена глава сякаш се напрягаше да разгадае шарките по туниката си.

Въпреки опасността отрядът остана за почивка и храна в тунела. Протал реши, че ако не се отдалечат от мястото засега, това ще бъде непредвидимо като всичко друго, което биха могли да направят. Стражите пазеха, а останалите той посъветва да отдъхнат. Самият Протал легна, положил глава на ръцете си и като че в същия миг заспа дълбоко. Сънят му беше толкова безметежен и кротък, че повече приличаше на подготовка, отколкото на унес. Повечето от отряда също затвориха очи, макар че сънищата им бяха тревожни. Морам и Лид обаче бодърстваха. Той беше приковал поглед в пламъците на малкия огън, може би в търсене на прозрения, а тя седеше срещу него, превила рамене под непосилната тежест на планината — отдихът под земята й беше недостъпен, сякаш отдалечаването от безкрайния небосвод и ливадите оскърбяваха кръвта й на рамен. Облегнат на камъните, Томас ги наблюдаваше и задряма, докато тлеенето, опорочило пръстена му, избледняваше със залязването на луната.

Тогава Протал се надигна, бодър и съсредоточен, за да събуди отряда. Щом всички хапнаха, той угаси огъня и запали една от факлите. Наглед пламъкът заплашваше да угасне всеки миг в застоялия въздух, но той го предпочете пред жезъла си, за да си свети. Нямаше какво друго да сторят, освен да положат покойниците на каменния под в стаята, където намериха Закрилата. Само така можаха да почетат Биринер и загиналите Ратници.

Отново тръгнаха в мрака, водени от Върховния владетел по безчет черни и оплетени проходи в дълбините на Гръмовръх. Въздухът ставаше все по-гъст, горещ, мъртвешки. Понякога се изкачваха за малко, но продължаваха все надолу, към бездънните корени на планината и всяка неизмерена левга ги доближаваше до необхватните, погребани, спящи, мрачни злини, до страховитите кости на Земята. Вървяха неспирно като омаяни от неотстранимия мрак и мълчаха упорито, все едно стискаха устни да не изтърват ридание. Колкото по-близо бяха до леговищата на пещерните твари, разни звуци се чуваха по-отчетливо — блъскане по наковални, пъшкане на раздухвани пещи. Понякога минаваха през силни повеи от гореща смрад, напомнящи за зловоние на помийна яма. Натрапваше им се нов шум — бълбукане на бездна. Още дълго само вървяха към изтерзаните недра, без да знаят какво го причинява.