Зовът на барабана [bg]

Събудих се внезапно от мразовитата дрямка, Джейми стискаше силно бедрото ми.

— Тихо — прошепна. В малкия ни заслон още беше сумрачно, но вече по друг начин. Беше сутрин, а ние бяхме покрити от дебело снежно одеяло, което скриваше дневната светлина, но сияещият сякаш неземно мрак беше изчезнал.

Тишината също беше изчезнала. Звуците отвън бяха приглушени, но аз чух каквото бе чул и Джейми — ехо от гласове — и се надигнах развълнувано.

— Тихо! — каза отново той с яростен шепот и стисна по-силно крака ми.

Гласовете се приближаваха и вече почти можехме да различим думите. Почти. Колкото и да се напъвах, не успях да разбера какво казват. После осъзнах, че говорят на непознат за мен език.

Индианци. Това беше индиански език. Но не езикът на тускарора, макар че още не успявах да различа думите; интонацията беше подобна, но ритъмът някак различен. Отметнах косата от очите си, чувствах се разкъсвана в две посоки.

Това беше помощ, от която отчаяно се нуждаехме. Ако се съдеше по звуците, бяха неколцина мъже, които можеха да отнесат Джейми. От друга страна, наистина ли исках да привлека вниманието на група непознати индианци, които може да бяха нападатели?

Ако се съдеше по поведението на Джейми, явно нямаше да привличаме вниманието им. Той бе успял да се надигне на лакът и беше извадил ножа си, като го стискаше в дясната ръка. Почеса разсеяно наболата си брада, накланяйки глава, за да се вслуша по-внимателно в приближаващите гласове.

Буца сняг падна от клоните на клетката ни и се приземи на главата ми с леко тупване, което ме стресна. Движението разхлаби още сняг, който се посипа на блестяща каскада и поръси главата и раменете на Джейми с бяла пудра.

Пръстите му стиснаха крака ми така силно, че сигурно щяха да оставят синини, но аз не помръднах, нито издадох звук. Парче сняг беше изпаднало от скелето от клони и оставяше много малки пространства, през които можех да виждам между игличките, надничайки над рамото на Джейми.

Земята малко по-встрани от нас се спускаше надолу към горичката, от която бях отсякла клоните през нощта. Всичко беше покрито със сняг; беше дебел поне десетина сантиметра. Тъкмо се бе зазорило и издигащото се слънце обагряше черните дървета с червен и златист блясък, а снегът под тях сияеше в ярко бяло. След бурята се бе извил вятър, който вдигаше снега от клоните на облаци, като дим.

Индианците бяха от другата страна на горичката. Вече чувах ясно гласовете им; спореха за нещо, ако се съдеше по тона им. Внезапно една мисъл накара ръцете ми да настръхнат: ако минаваха през гората, сигурно можех да видят, че съм сякла клони от елите. Не бях разчистила; сигурно бяха останали иглички и парчета кора по земята. Дали бе успял да се посипе достатъчно сняг между клоните, за да покрият следите от дейността ми? Видях движение между дърветата, после още едно и внезапно те бяха там, материализираха се от горичката като драконови зъби, изникнали от снега.