Зовът на барабана [bg]

— Това беше ужасно! — рече укорително. — И то докато лежа тук безпомощен като талпа.

— Ха, глупости — казах аз. Свих се до него и се поуспокоих малко. — Значи си сигурен, че няма да замръзнем, така ли?

— Не съм. Но не ми се струва вероятно.

— Хм — казах аз, вече не толкова спокойна. — Ами няма ли да е по-добре да останем будни, за всеки случай?

— Няма да размахвам ръце повече — рече той категорично. — Няма място. И ако пак си завреш студените лапи в гащите ми, кълна се, ще те удуша.

— Добре, добре. Ами ако ти разкажа някоя история?

Планинците много обичаха истории и Джейми не беше изключение.

— О, да — рече много по-доволен. — Каква история?

— Ами коледна — казах аз и се нагласих по извивката на тялото му. — За един скъперник на име Ебенизър Скрудж.

— Англичанин вероятно?

— Да. Тихо сега и слушай.

Виждах собствения си дъх, докато говорех, бял в сумрачния студен въздух. Снегът се сипеше тежко извън заслона ни, когато млъквах за малко, чувах шепота на снежинките по клоните на елата и далечния вой на вятъра в дърветата.

Знаех историята много добре; тя бе част от нашия коледен ритуал, с Франк и Бриана. Откакто Бри беше на пет или шест години, ние винаги четяхме „Коледна песен“ всяка година, като започвахме седмица-две преди Коледа и с Франк се редувахме кой да ѝ чете всяка вечер за лека нощ.

— И призракът казал: „Аз съм призракът на Миналата коледа…“

Може и да не замръзнех до смърт, но студът въпреки това оказваше странен, хипнотичен ефект. Бях минала вече фазата на остър дискомфорт и се чувствах някак безтелесна. Знаех, че ръцете и краката ми са ледени, а тялото ми е полуизмръзнало, но това като че ли вече нямаше значение. Носех се в спокойна бяла мъгла и виждах как думите се вихрят в главата ми като снежинките.

— … и се появил старият Фезуик, сред светлините и музиката…

Не знаех дали постепенно се сгрявам или изстивам още повече. Чувствах някакво отпускане и много странно усещане за дежа вю, сякаш вече съм била така свита, покрита със сняг, сгушена уютно въпреки студа навън.

Докато Боб Крачит купуваше мършавата птица, си спомних. Започнах да говоря автоматично. Историята сякаш се лееше някъде на подсъзнателно ниво, но в паметта си седях на предната седалка на един олдсмобил от петдесет и шеста, чието предно стъкло беше покрито със сняг.

Пътувахме, за да гостуваме на възрастен роднина на Франк, някъде в горната част на щата Ню Йорк. Снегът заваля силно по средата на пътя, вятърът го носеше с вой по заледените пътища. Преди да се усетим, излязохме от шосето и почти паднахме в канавка, чистачките на предното стъкло работеха безрезултатно под обилния сняг.

Нямаше какво да направим, освен да чакаме до сутринта да ни спасят. Имахме кошница за пикник и няколко стари одеяла; взехме Бриана на предната седалка между нас, сгушихме се заедно под палта и одеяла, отпивайки хладно какао от термоса и си разказвахме смешни истории, за да не се изплаши тя.