Колелото на Осхайм [bg]

На вратата на къщата пак трябва да потърси смелост. Образи от нощта, когато Свен Скършигребло е довел мъртвите в Осемте кея, изпълват взора му. Звукът на техните писъци го оглушава, писъците им, докато той лежи безпомощен пред къщата, затрупан от падналия от покрива сняг.

Слепешком слага ръка на вратата, бутва я.

Огнището е студено, леглото е покрито с кожи, а кожите — със сенки, кухненският ъгъл е спретнат, стълбата към тавана е на мястото си. Те стоят, и тримата, с гърбове към него, Фрея между децата си, с една ръка на рамото на Егил и друга на главата на Ейми. И тримата мълчат, не мърдат, главите им са наведени.

Снори се опитва да заговори, но чувствата стисват гърлото му прекалено здраво и той не може да оформи думите. От устните му се носи рязко, учестено дишане — както би дишал човек, който е пронизан от копие и се мъчи да овладее болката. Той усеща как лицето му се сгърчва в гримаса, бузите му се надигат, сякаш някак си биха могли да удържат сълзите. И там, на входа на своята къща, Снори вер Снагасон пада на колене, притиснат от тежест по-голяма от снега, който го е държал в плен, и загубил силата си по-сигурно, отколкото от отровна стреличка. Раздиран от хлипове, той се опитва да изрече имената им, но от устните му все така не излиза и звук.

Фрея стои и златната ѝ коса се сипе по гърба ѝ: жената, която го е спасила, която е била неговият живот. Егил, рижата напаст, нахален, пакостлив, момче, което е обичало баща си и е вярвало, че Снори ще пребори дори тролове, за да го опази. И сладката Еймирия, тъмнокоса като баща си, красива като майка си, умна, доверчива и честна, прекалено умна за годините си и прекарала твърде малко време в игри по Уулиск.

— Тук са само скърбите им. — Тутугу пристъпва до своя приятел и посяга да сложи ръка на рамото му. — Те вече нямаха нужда от тях. Няма да се обърнат — скърбите им не могат да те видят, защото ти не си част от тях. Когато си тръгнеш оттук, те ще изчезнат. Но докато си тук, Фрея и децата могат да те чуват. Това, което кажеш, ще достигне до тях.

Снори избърсва лицето си.

— Къде са те?

Тутугу въздъхва.

— Това ми го каза една вьолва. Срещал си я. Екатри. Тя дойде тук.

— Мъртва ли е?

— Не знам. Да. Може би. Няма значение. Важно е какво ми каза тя, а то е много сложно, така че не ме прекъсвай, иначе ще забравя нещо или ще го объркам.

— Магията, която виждаме в света — некромантите, магове като Келем и така нататък… всичко това идва от Колелото — почва Тутугу. — Строителите са ни го причинили — и на нас, и на себе си. То дава на всеки от нас способността да твори магия единствено чрез съсредоточаване на волята си. Колелото позволява на желанията ни да се сбъднат. Някои от нас са по-добри в това от други, а без обучение, изглежда, никой не е особено добър. Работата е там, че макар повечето от нас да не ги бива много в използването на магията, която ни е дало Колелото… заедно можем да преместим планини. Когато някой разкаже история и тази история плъзне и се разрасне, и хората повярват в нея и я пожелаят… Колелото се завърта и я сбъдва.