Фурията на Първия лорд [bg]

Амара му се усмихна.

— Аз пък мисля за него като за Бърнардхолт.

Съпругът й поклати глава.

— Никога не ми е било приятно да го наричам така. Холт, кръстен на мен. Звучи смешно.

Холтът около тях беше оформен като почти всеки друг холт в Империята — с голяма сграда в центъра, заобиколена от огромни хамбари и много работилници, жилищни сгради и други стопански постройки. Но за разлика от по-голямата част от Империята, която доскоро се беше радвала на много по-мек и топъл климат, тук всяка сграда беше изградена с масивни камъни, доказателство за честите бури с диви фурии, които тормозеха долината.

Освен това около холта беше издигната защитна стена — не крепостна стена с кули и бойници, но беше от масивен, здрав гранит, и не показваше никакви признаци на разпадане или белези от атмосферни влияния.

Сега централната сграда, работилниците и дори плевнята бяха променени. Холтърите с техния багаж отдавна бяха евакуирани, точно както и жителите на седемте по-малки и по-нови холта, основани на запад оттук, на окупираната територия (или която скоро щеше да бъде окупирана). На тяхно място имаше въоръжени и частично екипирани с брони мъже, жени, граждани и доброволци. В и около холта бяха разположени около четиридесет или петдесет марата. Един гаргант изрева от огромната плевня. Там бяха приютени няколко от ранените животни, за да могат водачите им марати и трима възрастни мъже с дарба за животни да се погрижат за тях.

Множество широки стълби бяха нови допълнения и водеха от земята до стените на холта. Оттам няколко каменни пътеки водеха от холта до самата стена — стандартна отбранителна структура на легионите с височина двадесет фута.

Легионери вече се изсипваха на стената, подготвяйки втората линия на защитата. Походът им към стената не беше лесен. Кохортите, разположени най-близо до пътя, успяха бързо да се придвижат по долината, изпреварвайки темпото на своите преследвачи, които се движеха в бавен, огромен блок, който постоянно се сгъстяваше от терена. Но клетниците, позиционирани северно или южно от стената, бяха принудени да маршируват по земята без никакви фурии, които да им помагат, докато не стигнат до пътя. Тогава те се надпреварваха с настъпващия по петите им враг, но успяваха да заемат позициите си. Това само по себе си не беше лесна задача, особено след половин час ожесточен ръкопашен бой.

Но те бяха легионери.

— Джиралди — каза Бърнард, докато слизаше от коня. — Още колко време ще отнеме на всички да заемат позициите си?

Старият центурион отдаде чест.

— По-малко от минута, сър.

Бърнард кимна.

— Всичко подготвено ли е?

— Да, сър. С изключение на…

— Какво? — попита Бърнард.

— Цивилните, сър — продължи с по-малко твърд глас Джиралди. — Повечето от тях са твърде млади или твърде стари, за да се възползват пълноценно от пътя. Има много болни или ранени. Много объркани. Врани, милорд, това са наистина много хора. Няма да имаме време да ги приберем от долината и да ги скрием зад последната стена.