Фурията на Първия лорд [bg]

В един момент на капрата на фургона имаше дискретно оставена храна. В ретроспекция Тави заподозря, че към нея е било добавено малко количество афродин, което обясняваше както неговата, ъ-ъ, изключителна концентрация върху вечерта, така и последващото му почти коматозно състояние.

Той погледна косата на Кайтай. Докато Тави лежеше по гръб, тя беше притисната към хълбока му, положила глава на гърдите му. Лицето й беше скрито от красивата бяла коса, с изключение на меките устни. Силната й тънка ръка лежеше на гърдите му. Кракът й беше преметнат върху бедрото му. Тя спеше дълбоко, като от време на време издаваше звуци, които някой невъзпитан (и неразумен) човек би нарекъл хъркане.

За момент Тави удовлетворено затвори очи. А може би просто са се желали много силно. Така или иначе той не беше разстроен, че са му осигурили този нощен… сън, колкото и вероломно да беше организирано всичко.

Тя промърмори нещо насън и Тави усети излъчващите се от нея неясни, трептящи емоции, бързо преливащи една в друга. Тя сънуваше. Тави погали косата й с една ръка и се концентрира, опитвайки се да улови емоциите в лагера. Ако нещо се беше объркало през нощта, щеше да го усети. А самият въздух, общата емоционална атмосфера в лагера на легиона, можеше да му каже много за душевното състояние на войниците.

Около фургона бяха разположени половин дузина стражи на разстояние, очевидно с мисълта да им осигурят дискретност, но те нямаше как да не чуят всичко, освен ако Кайтай не се беше сетила да сложи въздушно заглушаване. Или някой от мъжете го е направил. Тави установи, че този факт е далеч по-малко смущаващ, отколкото би бил година по-рано.

Имаше толкова много лоши неща по света, които може би помогнаха да се погледне на нещата в различна светлина. Нищо необичайно нямаше, че някой знае как Тави и Кайтай взаимно се наслаждават на компанията си.

Стражите бяха спокойни и бдителни. Две прислужнички наблизо излъчваха усещането, че вършат рутинни задачи — най-вероятно приготвяха закуска. Като цяло в лагера имаше атмосфера на очакване. Страхът беше смесен с очакване, яростта към нашествениците се смесваше със загрижеността за другите алеранци.

Хората не бяха глупави. Знаеха, че отиват на война, но нямаше и следа от отчаяние, само очакване и увереност.

Това само по себе си беше почти най-ценния атрибут, който един легион можеше да притежава. Капитаните на легиони от години знаеха, че очакването за победа поражда победа.

Той трябваше да стане и да се движи, да насърчава мъжете наоколо, да играе ролята на принцепса с неограничена сила, увереност и енергия. Но на това легло се чувстваше толкова удобно. Той насочи вниманието си към топлите, спокойно спящи до него…

Присъствия?

Тави рязко се изправи.