Фурията на Първия лорд [bg]

— Разбирам, че искаш да ме оставиш на безопасно място и да влезеш в тази война сам — каза тя тихо.

— Длъжен съм — отвърна той. — Кайтай, ако те загубя, това ще ме убие. Но сега това ще убие и някой друг.

Тя бавно поклати глава, без да мигне.

— Няма да остана, алеранецо.

— Но защо?

Тя се замисли за миг, после каза:

— Помниш ли, когато казах, че на нас вордът не може да ни направи нищо?

— Да — отвърна той.

— А знаеш ли защо го казах?

— Не.

Тя обхвана лицето му с ръце и прошепна:

— Смъртта за мен не е нищо, чала. Не и ако сме заедно. Тогава смъртта не е страшна — тя се притисна към него и много нежно го целуна по устните, след което опря чело в неговото. — Да сме разделени. Това ме ужасява. Ужасява ме. Ще отида във всяка прокълната пустош, в който и да е ужасен град, във всеки един кошмар, чала, за да съм с теб. Но не ме моли да те напусна. Да те оставя да се изправиш срещу опасността сам. Това не мога да направя. Това съм аз. И затова не ти казах за бебето. Защото знаех ти кой си.

Тави въздъхна тежко, с разбиране.

— Защото не можем и двамата да останем верни на себе си. Някой трябва да се промени.

— Как можем да останем заедно в лицето на това? — попита тя. В тихите й думи прозираше отчаяние. — Как можеш да ме уважаваш, ако изневеря на убежденията си? Ще мога ли аз да те уважавам, ако ти се откажеш от твоите?

— И как бихме могли сами да се уважаваме? — каза Тави.

— Да.

Тави бавно си пое дъх. Дълго време никой не проговори.

Шумът в лагера около тях се увеличи, когато хората започнаха да се подготвят за деня.

— Не знам какво да правя — каза Тави. — Все още. Но има време. Ще помисля.

— Аз имах седмици — отговори Кайтай. — Но не измислих нищо.

— Имаме още два дни да стигнем до Калдерон, може би повече. Има време.

Кайтай затвори очи и поклати глава. Сълзи потекоха по бузите й. Тави усети как от страх тя почти ще повърне. Никога не я беше усещал такава.

— Ще измисля нещо — каза той нежно. — Свали си бронята.

Тя се поколеба.

— Всичко е наред — каза той. — Свали я.

Тя го направи, много бавно. Тави й помогна да разкопчае и свали жилетката. После бавно хвана подгъва на ризата й и го вдигна нагоре. С ръце и много любов я насочи към леглото.

След това много нежно, сякаш можеше да я разбие на съвсем малки парченца лед, ако се движи без изключителна предпазливост, той сложи ръка върху корема й и разпери пръсти така, че дланта му да докосне бледата й кожа. Детето беше още твърде малко, за да го види. Но той затвори очи и отново успя да почувства малкото, доволно присъствие там, в тихия, контролиран ужас на Кайтай.