Фурията на Първия лорд [bg]

На това Тави нямаше отговор. Той се облегна на пети и дълго я гледа.

— Ето защо настоя за ухажване — каза накрая. — За да спим отделно.

Бузите на Кайтай поаленяха.

— Това е… една от причините, алеранецо — тя преглътна. — Има много причини.

Тави се наведе напред и й подаде ръка. Тя я взе.

За момент те мълчаливо се държаха за ръце.

— Нашето дете — каза Тави.

Тя кимна с широко отворени очи.

— Кога разбра?

— Към края на пътуването от Кания — каза тя.

— Колко ще продължи?

Тя сви рамене и Тави си отбеляза, че това е един от малкото пъти, когато не успява да изглежда спокойна и уверена.

— Шест месеца. Ако бащата беше марат. Но нашия и вашия народ… това никога не се е случвало досега — тя преглътна и Тави си помисли, че в този момент изглежда крехка и красива като цвете, покрито с лед. — Не знам какво ще се случи. Никой не знае какво ще се случи.

Дълго време Тави стоя мълчаливо в пълна тишина, опитвайки се да осъзнае такава проста и невероятна истина.

Той ще бъде баща.

Той ще бъде баща.

Едно малко човече скоро щеше да се появи на този свят, а Тави щеше да му бъде баща.

Пръстите на Кайтай погалиха ръката му.

— Моля те, кажи ми какво мислиш.

— Аз… — Тави отчаяно поклати глава. — Мисля, че… това променя нещата. Това променя всичко.

— Да — прошепна Кайтай с много тих глас.

Тави примигна, след което хвана двете й ръце в своята.

— Не между теб и мен, Кайтай. Това никога няма да се промени.

Тя потърси очите му, премигна два пъти и сълзи се търкулнаха по бузите й, преди да си спомни водното призоваване и да затвори очи.

Изведнъж Тави я привлече към себе си, за да я прегърне силно.

— Недей — каза тихо той. — Да не си посмяла дори да си помислиш, че трябва да криеш сълзите си от мен.

Тя зарови лице в гърдите му и тънките й ръце внезапно го стиснаха. Това веднага му напомни, че тя е почти толкова силна, колкото и той, въпреки разликата в размерите им. И носеше плетена ризница. Много студена плетена ризница. Тави трепна, но не помръдна.

Кайтай за кратко притисна лице към гърдите му и сълзите й, по-горещи от всякога, намокриха кожата му.

— Не знаех какво ще направиш — каза тя няколко минути по-късно, продължавайки да го прегръща. — Какво би си помислил. Не направихме нещата в правилната последователност.

Тави дълго мълча. Накрая попита:

— Притесняваш се, че детето ни ще бъде незаконно?

— Разбира се — отвърна тя. — Виждала съм белезите на Максимус. Видях колко луд стана Наварис Фригия. Виждала съм други, които са… копелета. Всички ги презират. Защото не са легитимни. Сякаш със самия факт на раждането си са извършили престъпление. Не знаех какво да правя.