Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Действително Жан изглеждаше сияещ. Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Е, добре, виконте — попита господин Дьо Сартин, — какво ви води тук толкова рано?

— Най-напред — каза Жан, свикнал преди всичко да ласкае честолюбието на хората, от които зависеше — бих искал да ви изкажа благодарността си за добрата организация на празника вчера.

— А, благодаря!

Дю Бари избухна във висок невъзпитан смях, който понякога придаваше на личността му онова благодушие, от което той често имаше нужда.

— Но освен благодарностите, които имам да ви изкажа, аз съм дошъл и да ви поискам една услуга.

— Две, ако е възможно.

— Търся едно момче на осемнадесет години приблизително.

Господин Дьо Сартин протегна ръка към лист хартия и написа: „Осемнадесет години.“

— Как се казва вашето момче?

— Жилбер.

— Откъде идва?

— От Лотарингия.

— Какъв е бил там?

— Служил е на Дьо Таверне.

— Със себе си ли са го довели те?

— Не, сестра ми Шон го прибра насред пътя, умиращ от глад. Качи го в колата си и го отведе в Люсиен и там…

— И там?

— Страхувам се, че смешникът е злоупотребил с гостоприемството.

— И сега го искате отново?

— Да.

— Имате ли някаква представа за мястото, където би могъл да се намира?

— Срещнах го днес на чешмичката, до ъгъла на улица „Платриер“, и имам всички основания да смятам, че живее някъде на тази улица. Дори мисля в краен случай, че бих могъл да посоча къщата…

— Е, добре, ако познавате къщата, няма нищо по-лесно да го хванем.

— Това момче харесваше на сестра ми. Тя би искала да го задържи за себе си. Той е интелигентен. Е, добре, ако би могло да бъде отведен с добро, това би било чудесно.

— Ще се опитаме. Не сте ли разпитвали на улица „Платриер“, за да разберете у кого е отседнал?

— О, не. Разбирате, че не исках да ме забележат и да се компрометирам. Той ме забеляза и избяга, като че го отнесе самият дявол. Ако бе узнал, че аз зная убежището му, може би щеше да се премести.

— Бъдете спокоен. Ще изпратя там опитен човек.

— Ах, скъпи ми лейтенанте, един опитен човек, колкото и сръчен да е той, все ще говори малко.

— Не. При нас не се говори.

— Малкият е нежен като кехлибар.

— А, разбирам. Извинете, че не се сетих по-рано. Вие бихте искали това да бъда самият аз…

Макар че Жан беше убеден в желанието на висшия държавен служител да се изтъкне, той не му отне нищо от важността на ролята му.

— Да приготвят конете — каза Сартин.

— Аз съм с кола — каза Жан.

— Благодаря ви, предпочитам моята. Тя няма гербове и е нещо средно между фиакър и карета. Тя се пребоядисва всеки месец и по тази причина е трудно да бъде позната. А сега, докато впрягат, позволете да се уверя дали новите перуки подхождат на главата ми.

— Моля ви — каза Жан.

Господин Дьо Сартин повика своя перукер. Когато магистратът изпробваше двадесет и петата перука, дойдоха да му съобщят, че колата е впрегната.

— Ще разпознаете ли къщата? — попита господин дьо Сартин Жан.