Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Наистина вие, гражданите, сте очарователни хора, когато казвате: „Кралят не е крал?!“ Вие смятате, че сте казали всичко. Е, добре, чуйте следното, скъпи ми виконте. Бих предпочел да отвлека вас от къщата на госпожа Дю Бари, отколкото да отвлека вашия господин Жилбер от дома на господин Русо.

— Наистина ли? Благодаря за предпочитанието!

— А, Бога ми, така е. Би се вдигнал по-малък шум. Вие нямате представа каква чувствителна кожа имат хората на перото. Те крещят при най-малката драскотина, сякаш ги изтезават на колелото.

— Не си ли измисляте призраци? Хайде, да видим — сигурно ли е, че господин Русо е приел вашия беглец? Та тази къща има четири етажа. Да не би да му принадлежи, да не би да живее сам в нея?

— Господин Русо няма средства, следователно няма и къща в Париж. Може би в тази барака освен него има петнадесетина наематели. Но приемете следния принцип за правилно поведение: всеки път, когато може би е налице нещастие — разчитайте на това, а всеки път, когато е налице щастие — не разчитайте на нищо. Винаги има деветдесет и девет шанса за злото и само един шанс за доброто. Но всъщност, почакайте, понеже имах съмнения, си донесох бележки.

— Какви бележки?

— Бележки за господин Русо. Смятате ли, че той прави и една крачка, без да знаем къде е.

— А, наистина! Значи той е действително опасен?

— Не, но ни безпокои — луд като него може всеки момент да си счупи ръката или крака и веднага ще каже, че ние сме му причинили това.

— О, аз не познавам тези обноски, извинете ме.

— И така — да си послужим най-грижливо с предпазни мерки. Сега, да уточним единствената възможност, която ни остава — че този младеж не е у господин Русо. Скрийте се в дъното на колата.

Жан се подчини. Господин Дьо Сартин заповяда на кочияша да откара колата на няколко метра по улицата. После отвори портфейла си и извади от него няколко документа.

— Да видим — каза той — дали вашият младеж е с господин Русо. От коя дата той би трябвало да живее тук?

— От шестнадесети.

— Седемнадесети… „Господин Русо е събирал билки в шест часа сутринта в Мьодонската гора, бил е сам.“

— Бил е сам ли?

— Да продължим. „В два часа следобед същия ден още е събирал билки, но този път с един младеж.“

— А, я виж ти! — вметна Жан.

— А! Какво казвате?… „Младежът е хилав.“

— „… Двамата особняци късат растения и ги поставят в една метална кутия.“

— По дяволите! По дяволите! — каза Дю Бари.

— Това не е всичко. Чуйте добре: „Вечерта той е отвел със себе си младежа. До полунощ младежът не е напускал къщата му.“

— Добре.

— Осемнадесети… „Младежът не е напускал къщата и, изглежда, се е настанил у господин Русо.“

— Имам още малко надежда.

— Вие решително сте оптимист! Няма значение в какво се състои вашата надежда?

— Може би има някакъв роднина в къщата.

— Хайде! Човек трябва или да ви зарадва, или да ви отчая съвсем. Спрете, кочияш.

Господин Дьо Сартин слезе от колата. Не беше направил и десет крачки, когато срещна един мъж облечен в сиво, с твърде подозрително лице. Когато забеляза прочутия магистрат, човекът свали шапката си и я постави отново, без да отдаде повече внимание на поздрава, въпреки че уважение и преданост проблясваха в погледа му. Господин Дьо Сартин му направи знак и човекът се приближи, получи на ухото си няколко заповеди и изчезна по алеята на Русо. Полицейският лейтенант се качи в колата. След пет минути човекът в сиво се появи отново и се приближи към вратичката. „Ще си обърна главата надясно, за да не ме види“ — помисли си Дю Бари. Господин Дьо Сартин се усмихна, получи поверителните сведения от своя агент и го освободи.