Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Паран се подпря на меча си и не отвърна.
— Жалък слуга на Опонн — озъби се Хеърлок. — Бих те заплюл, ако можех! Душата ти бих заплюл!
Земята затътна и изведнъж се появиха огромни фигури, стесняваха кръга около неподвижната кукла. Паран позна Джиър, Хрътката, която бе ранил. Усети как мечът в ръката му отвърна на предизвикателството с жаден трепет, който премина по ръцете му. Джиър бе извърнала глава към него, докато го подминаваше, и Паран прочете заканата в очите на звяра. Капитанът се усмихна. „Ако нещо изобщо може да привлече Опонн, то това ще е скорошната битка.“
Хеърлок изврещя за последен път, после Хрътките се нахвърлиха върху него.
Една голяма сянка мина по хълма. Паран погледна нагоре и видя кръжащия над тях Велик гарван. Птицата грачеше гладно.
— Жалко — каза Паран. — Съмнявам се, че останките ще са вкусни.
Три от Хрътките започнаха да се боричкат над дървените трески — единственото, което бе останало от Хеърлок. Останалите четири, предвождани от Джиър, се обърнаха към Паран. Капитанът надигна меча и се присви за бой.
— Е, хайде. През мен — към бога, който ме използва, само веднъж да попадне отново това оръжие в ръцете на Близнаците. Хайде, Хрътки, нека напоим тази земя с кръв.
Зверовете се развърнаха в полукръг, с Джиър в центъра. Паран се усмихна широко. „Хайде, Джиър. Омръзна ми да ме използват и смъртта май вече не ме плаши. Хайде да свършваме.“
Нещо тежко го притисна надолу, сякаш ръка се бе протегнала от небето и се опитваше да го натика в земята. Хрътките се дръпнаха подплашени. Паран се олюля, останал без дъх, внезапна тъмнина стесни кръгозора му. Земята под него простена, прежълтелите треви полегнаха като стъпкани. След това натискът се вдигна и леден въздух отново изпълни дробовете му.
Капитанът се обърна.
— Стой настрана — каза му един висок чернокож среброкос мъж и пристъпи, и застана срещу Хрътките. Паран едва не изтърва меча си. Тайст Андий?
На гърба на мъжа беше привързан огромен двуръчен меч. Той стоеше пред Хрътките, без да посяга към оръжието. Вече и седемте се бяха подредили пред него, но пристъпваха нервно и го поглеждаха с боязън.
Тайст Андий погледна Паран и му каза на малазански:
— Не знам как си привлякъл вниманието на боговете, но не е било разумно.
— Май така и няма да ми дойде умът — отвърна капитанът.
Тайст Андий се усмихна.
— Значи двамата с теб си приличаме много, смъртни.
„Смъртни?“
Хрътките ръмжаха и се зъбеха. Тайст Андий ги изгледа, после заговори:
— Стига сте се месили. Хайде, Руд — обърна се той към една от Хрътките, мръснокафява, покрита с белези и жълтоока. — Вземи си глутницата и се махайте. Кажи на Сенкотрон, че няма да търпя намесата му. Моята битка с Малаз си е лична. Даруджистан не е за него.
Руд бе единствената Хрътка, която не изръмжа. Блестящите й очи пронизваха лицето на Тайст Андий.
Тайст Андий килна глава, после бавно се обърна към капитана и каза:
— Джиър иска смъртта ти.
— Това е цената за проявената от мен милост.
Тайст Андий вдигна вежда. Паран сви рамене.
— Виждаш ли й белега?
— Това е било грешката ти, смъртни. Трябва да довършваш, каквото си започнал.
— Следващия път. Сега какво правим?
— Засега, смъртни, мисълта да убият мен им се струва по-приемлива от това да убият теб.
— А имат ли шанс?
— Отговорът на това е виден в колебанието им, не мислиш ли, смъртни?
Хрътките нападнаха по-бързо от всичко, което Паран можеше да си представи. Същинска вихрушка връхлетя другия мъж и сърцето на Паран заби бясно. Капитанът отстъпи назад и един невидим юмрук от мрак се взриви зад очите му, придружен от грохота на огромни вериги и скърцането на грамадни дървени колелета. Той стисна очи от зашеметяващата болка, после отново ги отвори и видя, че битката е свършила. Тайст Андий държеше меча си с двете си ръце. Черното острие бе станало хлъзгаво от кръвта — кръв, която кипеше и бързо се превръщаше в пепел. Лъхна вятър и зимният му дъх прекоси полето на битката със стон, от който тревите потръпнаха.
Една Хрътка бе почти обезглавена, друга беше прерязана през широките гърди — не приличаше на смъртоносна рана, но очите на съществото, едното синьо, а другото — жълто, се взираха безжизнено към небето.
Руд изскимтя и останалите отстъпиха назад.
Паран усети в устата си вкус на кръв. Изплю я, след това вдигна ръка и опипа ушите си. И от тях се стичаше кръв. Болката в главата му намаляваше. Вдигна очи тъкмо когато Тайст Андий пристъпи и се взря в него. Прочел гибел в очите на непознатия, Паран отстъпи и надигна меча си, но усилието му отне цялата сила. Объркан и безпомощен, видя как Тайст Андий поклати глава.