Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Чу се грак, двамата се обърнаха и видяха Великия гарван, кацнал на едно от телата на Хрътките. Птицата клъвна едното око и го изгълта. Паран едва се сдържа да не повърне. Грамадната проскубана птица заситни към тях.
— Боя се, господарю — проговори гарванът, — че мечът на този човек е инструмент не само на Опонн.
Паран поклати глава, изненадан единствено от това, че нищо вече не можеше да го изненада, и прибра меча си в ножницата.
— Продължавай — заповяда Рейк на птицата.
Гарванът килна глава към Паран и попита:
— Тук ли, господарю?
Рейк се намръщи и каза:
— Може би не. — Обърна се отново към капитана. — Пази това оръжие, докато късметът не ти изневери. Когато това стане и ако все още си жив, счупи го или го дай на най-големия си враг. — По лицето му премина усмивка. — Дотук късметът ти, изглежда, държи.
Паран се поколеба.
— Може ли да си тръгвам?
Лорд Аномандър Рейк кимна.
Капитанът се огледа, после тръгна да подири оцелелите коне.
След няколко минути мисълта, минала през ума му, го стъписа и го накара да падне на колене. Ток си беше отишъл завинаги. Беше го помъкнал със себе си в своята непреклонна, безумна гонитба из равнината. Паран вдигна глава. Очите му не виждаха нищо. Беше обявил Хеърлок за свой враг. Беше обявил смъртта на Лорн за своя крайна цел. Сякаш тези две неща можеха да облекчат терзанието, да изцерят болката от загубата. „Що за демон ме е обсебил?“
Опонн бил проявил невежливост… Какво искаше да каже Рейк? „Твои собствени ли са били всички тези мисли? Виж се само — всеки твой ход прилича на отчаяно търсене кого да обвиниш, и винаги — някого другиго. Това, че съм станал инструмент на един бог, го превърнах в оправдание, в извинение да не мисля, само да реагирам. И заради това умряха други.“
Рейк му беше казал и още нещо: „Довърши онова, което си започнал.“ С демоните си трябваше да се оправя по-късно. Връщане назад не можеше да има. Но беше погрешно да си въобразява, че онова, което е замислил, ще сложи край на болката му. Кръвта и на Лорн по вече опетнените му ръце нямаше да донесе онова, което търсеше.
Паран стана и поведе конете към мястото на битката. Тайст Андий беше изчезнал, но Хрътките си бяха тук, неподвижни тъмни купчини плът върху жълтата трева. Той пусна юздите и пристъпи към едната. От прореза по гърдите на звяра все още се цедеше кръв. Наведен, Паран протегна ръка и пръстите му пробягаха по козината на животното. „Виждаш ли какво ти носи страстта да убиваш? Кълна се в дъха на Гуглата, беше красив звяр!“ Връхчетата на пръстите му докоснаха кръвта. Капитанът рязко дръпна ръката си, но беше твърде късно. Нещо протече нагоре по ръката му и се вля в него. И той пропадна в мрака, а в ушите му задрънчаха вериги.
А след това Паран вече вървеше, и не беше сам. От всички страни в сумрака го обкръжаваха смътни фигури, всяка окована в дълги железни синджири, и се напрягаха, сякаш теглеха нещо огромно и неимоверно тежко. Земята под нозете му беше гола, безжизнена. Над главата му нямаше нищо освен тъмнина. А под непрестанното дрънчене на веригите се чуваше един още по-тежък звук, който се усещаше дори в земята. Паран — само той не беше окован, изостана, за да види източника на този звук; подминаваха го оковани фигури, човешки и нечовешки. Появи се силует на нещо огромно и тромаво, черно като катран. Фургон, неописуемо грамаден, и колелата му бяха по-големи от човешки бой. Тласнат от неутолимото желание да разбере какво кара фургонът, Паран се приближи.
Един синджир го шибна през гърдите и го накара да залитне. Точно над него се чу разкъсващ ушите вой. Криви нокти стиснаха лявата му ръка и го приковаха към земята. Верига издрънча зад гърба му. Той се задърпа. Над лицето му надвисна студена влажна муцуна, лъснаха два реда свирепи зъби. Челюстите зейнаха, сключиха се около врата му и започнаха да се стягат.
Паран остана съвсем неподвижен, в очакване на фаталното затваряне на огромните челюсти. Но най-неочаквано те се отдръпнаха. И той се озова пред очите на Хрътката, едното синьо, а другото — жълто. Огромен железен нашийник стягаше врата й. Звярът скочи встрани. Синджирът зад него изплющя и се изпъна, Паран литна във въздуха и по-скоро усети, отколкото видя как фургонът изскрибуца и се наклони на една страна, докато се просваше точно на пътя на едно от дървените колелета.
Нечия ръка стисна яката на наметалото му и го издърпа встрани. Капитанът се изправи.
Глас заговори до него:
— Всеки, който е спечелил милостта на Хрътките и върви тук неокован, е човек, с когото си струва да поговориш. Повърви с мен.
Сянката на гуглата криеше лицето на непознатия. Мъжът беше едър, облечен в дрипи. След като пусна Паран, той отново задърпа синджира си.