Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— За миг си помислих, че… Не, вече не виждам нищо.
Паран примига да махне парещите сълзи от очите си, след което отри лицето си с ръка. Сепна се, щом видя, че сълзите по ръката му са с цвят на кръв.
— Ти току-що уби две Хрътки на Сянката!
— Другите се оттеглиха.
— Кой си ти?
Тайст Андий не отговори, вперил отново поглед в Хрътките.
Зад тях във въздуха се завихряше облак от сянка и се сгъстяваше в центъра. Миг след това се разсипа и на негово място вече стоеше черна, присвита, полупрозрачна фигура, с пъхнати в ръкавите ръце. Лицето под гуглата тънеше в сенки.
Тайст Андий сниши върха на меча си към земята.
— Бяха предупредени, Сенкотрон. Искам да се разберем за едно нещо. Сигурно ще ми се опреш, особено ако и Въжето се навърта наблизо. Но ти обещавам — ще се лее кръв, а и ще се намерят такива, които ще отмъстят за мен. Твоето съществуване, Сенкотрон, може да стане доста неудобно. Хайде, докато още не съм си изтървал нервите. Изтегли влиянието на своето селение от тукашните дела и ще спра дотук.
— Не бях замесен — отвърна спокойно Сенкотрон. — Хрътките ми си намериха плячката, която търсеха. Ловът приключи. — Главата на бога се обърна и огледа двете мъртви твари. — Свършиха за вечни времена Доън и Ганрод. — Сенкотрон вдигна очи. — Няма ли избавление за тях?
— Никакво. Нито за тези, които биха потърсили мъст.
От скритото под гуглата божие лице се изтръгна въздишка.
— Е, добре. Както казах, не съм замесен. Въжето обаче е.
— Отзови го — заповяда Тайст Андий. — Веднага.
— Той ще бъде ужасно разочарован, Аномандър Рейк. Плановете му стигат далече отвъд Даруджистан. Той иска да стигне до самия трон на Малаз.
„Аномандър Рейк…“ Паран си спомни твърденията на Татърсейл, след като бе гадала над своята Драконова колода: Рицарят на Върховен дом Мрак, Синът на Тъмата, лордът с черния меч и неговите гибелни вериги. Владетелят на Лунния къс — или поне тя така смяташе. Бе видяла това негово идване. Точно този момент, сблъсъка между Сянка и Тъмнина, пролятата кръв…
— Аз водя личните си битки — изръмжа Рейк. — И бих предпочел да си имам работа с Ласийн на Малазанския трон, вместо с един слуга на Сянка. Отзови го.
— А, не — каза Сенкотрон и изпод тъмната гугла се изтръгна кикот. — Не поемам никаква отговорност за действията, които Въжето би могъл да предприеме срещу теб.
В тона на Рейк се долови усмивка.
— Убеди го да е по-благоразумен, Сенкотрон. Няма да търпя игрите ви. Ако се окажа принуден, било от теб, от Хрътките или от Въжето, разлика няма да правя. Ще нападна самото Владение на Сянката, а ти се опитай да ме спреш.
— Липсва ти всякакъв финес — въздъхна богът. — Е, добре. — Замълча и сенките се завихриха около него. — Отзован е. Насила беше извлечен, впрочем. Полето отново е твое, Аномандър Рейк. Империята Малазан изцяло е твоя, както и Опонн — добави Сенкотрон.
— Опонн? — Главата на Рейк бавно се обърна и капитанът отново видя тъмните му леденосини очи. Духът му отпадна. Погледът на Тайст Андий се спря на меча, после отново се върна на Сенкотрон. — Да те няма — каза Рейк. — Въпросът е приключен.
Сенкотрон сведе глава.
— Засега. — Богът вдигна ръце нагоре и сенките около него се струпаха. Оцелелите Хрътки се сбраха, оставяйки мъртвите си събратя. Сенките се сгъстиха, станаха непроницаеми и съвсем ги скриха. Когато се разпръснаха, бога и неговите Хрътки ги нямаше.
Паран изгледа вече обърналия се към него Тайст Андий и сви рамене.
Рейк вдигна вежда.
— Това ли е? До това ли се свежда коментарът ти? Нима говоря пряко с Опонн? Преди малко ми се стори, че усетих присъствието му, но когато се вгледах по-внимателно… нищо. — Рейк стисна меча си. — Криеш ли се в него, Опонн?
— Не, доколкото усещам — отвърна Паран. — Явно Опонн спаси живота ми или по-скоро ме върна към живота. Представа нямам защо, но ми казаха, че съм се превърнал в инструмент на Опонн.
— Ти за Даруджистан ли пътуваш?
Паран кимна.
— Може ли да се приближа? — попита го Рейк, докато прибираше меча си.
— Защо не?
Тайст Андий пристъпи към него и сложи ръка на гърдите му. Паран не почувства жестът да е злонамерен.
— Опонн може да е бил в теб доскоро, но изглежда, че Близнаците са се оттеглили набързо — каза Рейк. — Виждам следите им, но богът вече не те контролира, смъртни. — Замълча. — Отношението им към теб е било… невежливо. Ако Каладън Бруд беше тук, можеше да го изцери… Ти вече не си инструмент на Опонн. — Очите на Тайст Андий останаха сини, но бяха светнали с цвета на небето. — Но мечът ти е.