Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Изсъска от безсилие. Дори и да успееше да строши някоя верига, представа нямаше кои са на Хрътките. Колкото до другите… Аномандър Рейк бе същество, държащо на справедливостта, макар и хладна справедливост. Скъсването на верига можеше да хвърли някой древен ужас в селенията на живите. Дори непознатият, с когото бе говорил, можеше да се окаже някой древен тиран, някой сеещ ужас властник.
Паран извади Шанс от ножницата. Щом се озова в ръцете му, мечът затрептя диво. Капитанът се усмихна широко; въпреки ужасния трепет, пронизващ дланите му.
— Опонн! Мили мои Близнаци, призовавам ви! Сега!
Въздухът простена. Паран се блъсна в някого и този някой изля порой от проклятия. Той прибра меча, протегна ръка и ръката му стисна броката на дрехата. Издърпа бога на крака.
— Защо ти? — попита го строго Паран. — Сестра ти исках.
— Това е лудост, смъртни! — сопна се мъжкият Близнак. — Да ме призовеш тук! Толкова близо до Кралицата на Мрака — тук, и то с един избиващ богове меч!
Паран го разтърси. Изпълнен с безумен, зверски гняв, капитанът разтърси бога. Чу воя на хрътките и едва устоя на порива да слее и своя глас с техните.
Близнакът, с разширени от ужас светли очи, се вкопчи в Паран.
— Какво… какво правиш?
Паран се спря. Вниманието му бе привлечено от два синджира, които се бяха отпуснали.
— Идат.
Фургонът сякаш подскочи нагоре, разтърси се. Тътенът от удара изпълни въздуха, посипаха се парчета дърво и лед.
— Надушили са те, Близнак.
Богът заврещя, заудря с юмруци лицето на Паран, зарита, но капитанът го удържа.
— Не късметът, който тегли. — Изплю кръв. — Късметът… който бута…
Фургонът се разтресе отново, колелетата му подскочиха във въздуха и паднаха с оглушителен трясък. На Паран дори не му остана време да се зачуди на дивашката сила, която потече през него, сила достатъчна, за да задържи в ръцете си един бог, обзет от паника. Просто го удържа.
— Моля те! — зарева Близнакът. — Всичко ти давам! Само го поискай! Всичко, което е в силата ми.
— Веригите на Хрътките — каза Паран. — Счупи ги.
— Но… това не мога!
Фургонът потръпна и се посипаха парчета дърво. Затъркаля се отново и Паран повлече Близнака крачка напред.
— Измисли начин. Или Хрътките ще те вземат.
— Но… не мога да съм сигурен, Паран.
— Какво? В какво не можеш да си сигурен?
Близнакът махна към тъмната грамада.
— Там, вътре. Веригите се държат на място в… в Лабиринта на Мрака, вътре в Куралд Галайн. Ако те влязат… Не знам… не съм сигурен, но веригите може да изчезнат.
— Как могат да влязат?
— Могат да напуснат един кошмар само като влязат в друг.
— По-лошо не може и да бъде, Близнак. Попитах те — как?
— Стръв.
— Какво?
Близнакът се усмихна боязливо.
— Както каза, те идат. Но, Паран, трябва да ме пуснеш. На всяка цена. Задръж ме пред портала, но моля те, в последния момент…
— Те пускам.
Богът кимна.
— Добре.
Хрътките отново удариха фургона и този път преминаха. Стиснал Близнака, Паран се извъртя и видя втурналите се от сумрака зверове. Пленникът му изпищя.
Хрътките скочиха.
Паран пусна бога, падна по очи на земята и Хрътките профучаха във въздуха над него. Близнакът изчезна. Зверовете изчезнаха през зейналия портал и настъпи тишина.
Паран се надигна. Обгърна го тъмнина, но този път не със студа на забравата, а с топъл дъх, като въздишка на вятъра.
Той отвори очи и видя, че е паднал на ръце и колене върху пожълтялата трева на равнината, до кървавото петно, останало на мястото на тялото на Хрътката. Бръмчаха гадинки. Паран с мъка се изправи. Главата го болеше. Тялото на другата Хрътка също го нямаше. Какво бе направил? И защо? От всички неща, които Близнакът можеше да му предложи… „Татърсейл… Ток-младши…“ Но пък измъкването на душа обратно през Портата на Гуглата едва ли бе във възможностите на Опонн. Беше ли освободил Хрътките? Осъзна, че едва ли някога ще узнае.
Тръгна към конете. Залиташе. Най-малкото, за краткото време, през което се бе озовал на онова място, не беше окован. Беше останал свободен и това, което бе направил, го бе направил по свой избор. „По мой личен избор.“
Погледна на юг. „Даруджистан и адюнктата ме чакат. Довърши каквото си започнал, Паран. Довърши го веднъж и завинаги.“
— Адски неприятно — изръмжа Кол, след като Крокъс довърши превръзката му. — Добра беше — добави той. — Знаеше точно какво трябва да направи. Бих казал, че е тренирана. Пък и беше облечена като наемник, тъй че общо взето съвпада.
— Все пак не разбирам — каза Крокъс и седна. Погледна към Мурильо и Круппе, но и двамата все още бяха в безсъзнание. — Защо ни нападна? И защо не ме уби?