Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Никога досега — изпъшка непознатият — този затвор не е подлаган на такова изпитание. — Изпъшка пак, щом фургонът отново залитна от отчаяните усилия на Хрътките да се измъкнат на свобода. — Боя се, че това ще го обърне.
— И като го обърне, какво?
Лицето се извърна за миг към него и в тъмното Паран успя да види блесналите зъби.
— Тегленето ще е по-трудно, какво.
— Къде сме?
— В Лабиринта, вътре в Меча. Драгнипур не те ли уби и теб?
— Ако беше, нямаше ли и аз да съм окован?
— Вярно. Тогава какво търсиш тук?
— Не знам — призна Паран. — Видях как Хрътките бяха убити от меча на Рейк. После пипнах кръвта на едно от посечените животни.
— Това обяснява объркването им. Помислили са те за някой от тях… отначало. Добре направи, че й се предаде.
— Твърде бях уплашен, за да направя друго, искаш да кажеш.
Непознатият се изсмя.
— И така да е.
— Как се казваш?
— Имената са безсмислени. Рейк ме уби. Отдавна. Това стига.
Паран се умълча. „Окован тука завинаги, вечно да дърпа тая верига. А аз го питам за името му. Едно извинение стига ли?“
Фургонът се разклати дивашки и изпод колелетата му изхвърча суха пръст. Нападаха фигури, чуха се ридания. Хрътките завиха от ярост.
— Кълна се в дъха на Гетол — изпъшка непознатият. — Няма ли да спрат най-сетне?
— Не мисля — каза Паран. — Тези вериги не могат ли да се счупят?
— Не. Е, поне досега никой не е успявал, а между нас има и дракони. Но Хрътките… — Той въздъхна. — Чудна работа, вече копнея за мира, който разбиха с идването си.
— Може би аз мога да помогна?
Непознатият се изсмя горчиво.
— О, опитай, разбира се.
Паран го остави и тръгна към Хрътките. Нямаше никакъв план. „Но аз единствен съм неокован.“ Тази мисъл го накара да спре и той се усмихна. „Неокован. Не съм ничий инструмент.“ Продължи напред; чудеше се какво да направи. Подминаваше фигури, напъващи се стъпка по стъпка, някои смълчани, други — мърморещи несвързано. Никой не вдигаше глава да го погледне. До ушите му стигна пъшкането на зверове.
— Хрътки! — извика Паран. — Аз ще ви помогна!
След малко те се появиха от сумрака. Кръв бе покрила мишците и гърдите им, плътта им беше раздрана от нашийниците. Хрътките трепереха, мускулите по хълбоците им подскачаха. Очите им, на равнището на неговите, срещнаха погледа му с толкова нямо и безпомощно страдание, че сърцето му подскочи. Той посегна с ръка към онази с разноцветните очи.
— Ще разгледам нашийниците ви, синджирите ви, ще потърся слабо място.
Звярът закрачи до него — движеха се все напред и напред, фургонът не спираше безкрайното си търкаляне. Паран се наведе и ръцете му заопипваха нашийника, за да намерят свръзка. Нямаше. Там, където бе прикрепен синджирът, нашийникът бе сякаш съвсем цял. Макар да не разбираше много от ковачество, той вярваше, че тази връзка ще е най-слабата част и че тук ще намери следи от изпъването. Но пръстите му казаха друго. По желязото нямаше и драскотина.
Ръката на Паран тръгна по веригата. Спря, щом видя, че звярът следи всяко негово движение, после продължи. От животното до фургона, над седемдесет разтега дължина, ръцете му опипваха брънка по брънка, търсеха някаква промяна в допира до желязото. Нищо. Стигна до фургона. Колелото беше от масивно дърво, с един разтег ширина, нащърбено и с жлебове, но иначе — без никакви особени белези. Стената на фургона беше над двайсет стъпки висока. Между дъските на канатите от чворесто, сиво като кост дърво се виждаха пролуки. Паран се дръпна уплашено, като видя подаващите се от тях пръсти на скелети — гърчеха се безпомощно.
Рамката на фургона под канатите привлече вниманието му. Тук дървото беше черно, лъскаво като катран. Краищата на синджирите влизаха през него, безбройни, потъваха навътре без никаква спойка. На допир рамката изглеждаше твърда и в същото време брънките на синджирите сякаш преминаваха през нея — значи това, което ги държеше, се намираше някъде вътре. Паран вдиша дълбоко хладния застоял въздух и се пъхна под фургона.
Носещата греда на рамката беше дебела и от катранената й повърхност като нескончаем дъжд капеше влага. От вътрешния й край Паран отново намери синджирите — продължаваха още нататък под фургона. Хвана един и го проследи навътре. Брънките ставаха все по-студени, както и въздухът около тях. Скоро се принуди да ги пусне, защото ръцете му пламнаха от непоносимия студ. Дъждът от долницата на фургона вече капеше като късове лед. Две крачки още по-нататък синджирите се събираха, погълнати от локва абсолютен мрак. От него на пулсиращи вълни се лееше студ. Повече Паран не можеше да приближи.