Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Т’лан Имасс действаха в продължение на хилядолетия, преследваха своите си цели. И все пак тяхната безкрайна война се бе превърнала в нейната безкрайна война. Империята на Ласийн бе сянка на Първата империя. Разликата беше в това, че Имасс извършваха геноцид срещу друг вид. Малаз избиваше своите. Човечеството не се беше извисило след тъмния век на Имасс: спуснало се беше по спиралата надолу.
Слънцето бе застинало по средата на пътя си. За последен път беше погледнала към Туул преди час. Воинът не беше помръднал. Лорн заизкачва поредния хълм, вече на четвърт миля от стоящия камък. Надяваше се да зърне Лазурното езеро на запад.
Стигна до билото и се озова няма и на трийсет стъпки от четирима пътници. Трудно беше да се определи кой бе по-изненадан, но адюнктата се задвижи първа, мечът изсъска в ръцете й и тя скочи напред.
Двама бяха по същество невъоръжени — едно момче и един нисък дебел мъж. Те, както и още един, контешки облечен, който в момента вадеше от ножницата рапирата си, яздеха мулета. Но този, който прикова вниманието на Лорн, беше последният. В пълни бойни доспехи и яхнал кон, той пръв реагира на нападението й. Изрева, пришпори коня покрай другите трима и бързо измъкна тежкия си меч.
Лорн се усмихна, когато дебелакът се опита да отвори Лабиринт и не успя. Отатаралският й меч за миг се обви в пара, преди от него да се излее леден въздух. Опуленият дебелак се килна назад в седлото си, прекатури се през задницата на мулето и тежко тупна в прахта. Момчето скочи на земята и спря, разколебано дали да се притече на помощ на дебелака, или да извади камата от колана си. След като мъжът в доспехите изтрополи покрай него, най-после взе решението си и затича към дебелия. Онзи с рапирата слезе от мулето си и тръгна след воина.
Очите на Лорн уловиха всичко това за миг. Воинът вече връхлиташе, замахнал с меча си към главата й.
Адюнктата не си направи труда да парира. Сниши се пред коня и се озова от лявата страна на ездача, далече от ръката с меча. Конят се изправи на задните си крака. Лорн се втурна покрай него и посече мъжа в бедрото, над плочестия наколенник. Отатаралското острие с лекота се вряза в железните халки на ризницата, в кожата под нея и в плътта.
Воинът изпъшка, облечената му в желязна ръкавица длан стисна раната и конят го изхвърли от седлото.
Лорн го заряза и се зае с дуелиста, с намерението да избие тънката рапира от ръката му и да му влезе отблизо. Но мъжът се оказа добър и ловко успя да избегне опита за избиване. Замахът на меча я извади от равновесие, преди тя да успее да убие инерцията, предшестваща удара отдолу, и в този момент дуелистът изпъна рапирата.
Движението й напред я постави пред върха на оръжието и тя изруга наум. Острието се промуши през връзките на ризницата и проникна в лявото й рамо. Болката я жегна по ръката като огън. Разгневена, тя замахна дивашки към главата му. Плоското на оръжието го удари право в челото и той се просна по гръб като парцалена кукла.
Лорн погледна бързо през рамо към воина, който все още се мъчеше да спре швирналата от раната в бедрото му кръв, след това се обърна вихрено и се озова лице в лице с последните двама. Момчето стоеше пред дебелия мъж, който лежеше на земята в безсъзнание. Макар лицето му да беше пребледняло, момъкът стискаше тънка кама в лявата си ръка и по-голям нож в другата. Гледаше я твърдо, без да трепва.
Чак сега със закъснение й хрумна, че не беше нужно да напада тези хора. Носеше наемническо облекло, а имасецът дори не се виждаше оттук. Няколко думи щяха да постигнат същия резултат, а и тя изобщо не обичаше да пролива ненужно кръв. Е, за това вече бе късно. Тръгна бавно напред.
— Не искахме да ви направим нищо лошо — заговори момчето на дару. — Оставете ни.
Лорн се поколеба. Предложението я изненада. Защо не?
— Съгласна — отвърна му на същия език. — Събирай си приятелите и да ви няма.
— Ще си тръгнем обратно за Даруджистан — каза момчето, не по-малко изненадано. — Ще си направим тук бивак, за да се съвземем, и ще си тръгнем утре.
— Ако го направите това, ще останете живи. Опитате ли нещо друго, ще ви избия всички. Ясно?
Момчето кимна.
Лорн отстъпи няколко крачки и зави на север. Щеше да продължи още малко в тази посока, после щеше да обърне на изток и да се върне при Туул. Представа нямаше какво е довело тези хора сред хълмовете, но не подозираше, че може да има нещо общо с нея, да не говорим с гробницата. След като се отдалечи достатъчно, се обърна и видя, че момчето тича към воина. Все едно, реши тя, в групата им не беше останало нещо, което да й причини неприятности. Дуелистът не беше мъртъв, но щеше да се събуди с главоболие. Колкото до воина — пиши го взел-дал. Видяла беше, че му изтече много кръв. Дебелият можеше да си е счупил врата, а и като магьосник се беше оказал съвсем безвреден в близост до нея. С което оставаше момчето, но кога се беше бояла от едно момче?