Лунните градини

Автор: Ериксън Стивън
Язык: болгарский
Переводчик: Валерий Русинов
Жанр: Классическая проза

Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:

Империята Малазан кипи от размирици, обезкървена от непрестанни войни, жестоки вътрешни борби и кървави сблъсъци със страховития Аномандър Рейк, господаря на Лунния къс и неговите Тайст Андий. Дори калените в кръвопролития имперски легиони жадуват за отдих. Но въпреки всичко властта на императрица Ласийн, наложена от нейните всяващи ужас убийци на „Нокътя“, остава абсолютна.
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.

Перейти на страницу:

— Ще дойде от Лабиринт, капитане.

Паран не намери за нужно да оспорва твърдението му. Изглеждаше едва ли не жаден за битка.

Ток се загледа в меча — Шанс. По лъскавото острие като вода проблясваше мътна светлина. Странно защо му се стори, че мечът също е жаден.

15.

Кръв капе от шпорите, когато Джагът възседнат душите си в щурма гръмовен несекващ; здравите възли сред грохота свирепо кънтят, леден устрем, понесъл възмездие… сражават се Джагът със здрача сред поле от скършени кости…

„Джагът“

Фишър (р. ?)

Бързия Бен седеше в колибата, опрял гръб в древния камък на градската стена. Пред него се издигаха петте пръчки, свързващи го с Хеърлок. Червото, което свързваше пръчките, се беше изпънало. Срещу магьосника, близо до покрития с кожа вход, седеше Тротс.

Калам все още не беше се съвзел достатъчно, за да придружи Бързия Бен или да го пази, както правеше сега Тротс. Магьосникът познаваше баргасткия воин от много години, сражавал се беше с него в безброй битки и неведнъж единият от двамата бе спасявал кожата на другия. И все пак Бързия Бен си даваше сметка, че знае за Тротс твърде малко. Ала единственото, което знаеше за него, беше достатъчно, за да го успокои. Баргастът беше свиреп, брутален воин, годен да мята брадвите толкова, колкото и да върти дългия меч, който сега беше сгушил в скута си. И беше неустрашим пред магията, предпазен от своите фетиши, навързани по дългата му плитка, и от татуировката си, изписана от ръката на шамана на неговия клан.

Предвид това, което предстоеше да им се струпа на главите, тези защити можеха да се окажат съвсем на място.

Баргастът се беше вторачил в чародея с равнодушен, безизразен поглед, нетрепващ на смътната светлина.

Бързия Бен се наведе и огледа овързаните пръчки.

— Хеърлок се е свил в Лабиринта си — рече той. — Не се движи. Изглежда, изчаква. — Изправи се, извади камата си и я заби в отъпканата пръст. — Значи и ние чакаме. И гледаме.

— Какво гледаме? — попита Тротс.

— Все едно. — Бързия Бен въздъхна. — Онова парче от одеялото у тебе ли е?

Тротс извади парцала от ръкава си. Пристъпи — заобикаляше пръчките повече, отколкото беше необходимо — и го тикна в ръката на магьосника.

Бързия Бен го сложи вляво от себе си. Измърмори няколко думи и прокара дланта си над него.

— Седни си на мястото. И си приготви меча в случай, че работата тръгне на зле.

След това затвори очи и посегна към своя Лабиринт. Пред него се оформи образ, който го накара да подскочи от изненада.

— Какво в името на Гуглата търси Хеърлок в равнината Риви?

Единственото, което изпитваше Паран, бе нажеженият до бяло огън на мъстта, изпълващ ума му и искрящ през тялото му. Опонн бе решил да го използва. Сега той щеше да използва Опонн, Близначната сила, онова страховито острие на унищожението, идващо с асцендентството. И също като боговете, можеше да е съвсем хладнокръвен в тази употреба, дори това да означаваше, че ще накара Опонн да зарита и запищи сред тази равнина пред лицето на това, което го чакаше.

Прониза го предупредителен съсък, може би на собствената му съвест. Ток-младши беше негов приятел, може би единственият приятел, който му беше останал. Не беше защитен от бог и шансът му да оцелее бе повече от нищожен. Нима можеше да навлече на съвестта си поредната невинна смърт? Но той бе тук, за да отмъсти за убийството на Татърсейл. Адюнктата го бе научила колко ценно е да не се колебае. „А Татърсейл на какво те научи?“

— Ако стане много напечено — каза той, — измъквай се, Ток. Бягай към Даруджистан. Намери Уискиджак.

Съгледвачът кимна.

— Ако падна…

— Чух те, капитане.

— Добре.

Двамата се смълчаха. Единственият звук бе тропотът на копитата и воят на горещия западен вятър, шепнещ над камъка.

Смътни очаквания изпълниха главата на Паран. Дали адюнктата ги очакваше? Ако ги познаеше, нямаше да има причина да ги нападне. Доколкото тя знаеше, капитанът беше убит. А Ток беше Нокът. Засада нямаше да има. Адюнктата щеше просто да излезе на открито и да го поздрави, несъмнено изненадана от появата му, но едва ли изпълнена с подозрение.

А щом се приближеше, Шанс щеше да запее. Щеше да се свърши, а ако се наложеше, след това щяха да се справят с имасеца. Надяваше се, че имасецът просто ще се махне, след като мисията му се провали. Без адюнктата всичко щеше да се провали.

Така поне се надяваше. Шанс беше може би вълшебен, но Т’лан Имасс бяха древни създания, родени от магии, пред които Опонн изглеждаше жалко бебенце.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?