Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Още докато говореше, скелетът вдигна пръст. Там, където бе стоял демонът, изригна зелен пламък, но момчето вече го нямаше. Бе направило салто през улицата и се приземи леко върху един кош за боклук до най-близката къща. Сякаш подтикнати от една и съща мисъл, Кити, Якоб и Джон Мандрейк се обърнаха и побягнаха, насочвайки се към арката, която водеше извън двора на тази уличка и излизаше на пътя от другата страна. Кити бе най-бърза и точно тя първа забеляза внезапното смрачаване на атмосферата, утринната светлина бързо изчезваше, сякаш някаква сила я отхвърляше оттам. Тя забави крачка и спря. Тънки нишки мрак се извиваха и опипваха арката пред тях, а зад тях идваше тъмен облак. Гледката зад него бе напълно скрита, дворът беше отрязан от външния свят.
Ами сега? Кити размени безпомощен поглед с Якоб и погледна назад през рамо. Египтянчето си беше пуснало криле и се стрелваше насам-натам из двора, извън обсега на подскачащия скелет.
— Стойте далеч от онзи облак. — Беше гласът на Джон Мандрейк, тих и колеблив. Бе близо до тях, с широко отворени очи и бавно отстъпваше. — Мисля, че е опасен.
Кити му се усмихна презрително.
— Сякаш ти пука. — И все пак тя също се отдръпна.
Облакът се проточи към тях. Беше ужасяващо тих и от него се носеше непреодолима миризма на мокра пръст.
Якоб докосна ръката й.
— Чуваш ли…?
— Да. — Тежки стъпки в дълбините на сенките, нещо се приближаваше.
— Трябва да се измъкнем от това — каза тя. — Към избата.
Обърнаха се и хукнаха към стъпалата, водещи до подземния склад на господин Пенифедър. От другия край на двора скелетът, който напразно бе мятал магически светкавици по енергичния демон, ги забеляза и плесна с ръце. Последва трус — паважът затрака. Носещата стена над вратата на мазето се сцепи на две и около тон тухли изведнъж се сринаха на стъпалата. Прахът падна; вратата я нямаше.
С два скока скелетът стигна до тях.
— Онзи проклет демон е прекалено чевръст — каза. — Промених си мнението. Първи сте вие двамата.
— Аз защо? — задъхваше се Якоб. — Не съм направил нищо.
— Знам, скъпо дете. — Очните ябълки проблеснаха. — Но ти си изпълнен с живот. А след времето, прекарано под вода, наистина се нуждая от енергия. — Протегна ръка — и тогава, за пръв път, забеляза тъмния облак, който се прокрадваше през двора, изсмуквайки светлината от въздуха. Скелетът се взря в тъмнината, челюстта му се разклати неуверено.
— Е, сега — рече той меко. — Какво е това?
Кити и Якоб изприпкаха назад до стената. Скелетът не им обърна внимание. Той извъртя таз, поизправи се с лице към облака и извика нещо на странен език. До себе си Кити усети как Якоб се сепна.
— Това беше чешки — прошепна той. — Нещо като: „Предизвиквам те!“
Черепът се извъртя на 180 градуса и ги изгледа.
— Извинете ме за момент, деца. Имам да се погрижа за една недовършена работа. Ще се върна при вас след минутка. Чакайте тук.
Потраквайки с кости, с очни ябълки, фиксирани в подуващия се облак, той се отдалечи, зави към средата на двора. Кити се опита да си събере мислите. Огледа се. Пътят бе обвит в сенки, слънцето, като забулен диск, леко проблясваше на небето. Изходът от уличката бе блокиран от застрашителната тъмнина; от всички други страни ги гледаха празни стени и заковани с дъски прозорци. Кити изруга. Ако имаше само една сфера, можеше да им проправи път за бягство; при това положение бяха безпомощни. Като плъхове в капан.
До нея въздухът се раздвижи, една фигура кацна леко. Демонът Бартимеус сгъна прозрачните си крила зад гърба си и учтиво кимна. Момичето трепна.
— О, не се плаши — каза момчето. — Заповедите ми бяха да не ви позволявам да си тръгнете с колата. Приближете се до нея и ще трябва да ви спра. Иначе правете каквото си поискате.
Кити се намръщи.
— Какво става? Каква е тази тъмнина?
Момчето въздъхна печално.
— Помниш ли голема, който споменах? Появи се. Някой е решил да се намеси. Няма смисъл да гадаем защо. Онзи ужасен жезъл е коренът на всичките ни проблеми. — Той надникна през смога. — Което ми напомня… Той какво… О, не. Кажете ми, че не… И все пак го прави. Този малък идиот.
— Какво?
— Скъпият ми господар. Опитва се да активира жезъла.
Горе-долу срещу тях, недалеч от лимузината, магьосникът Джон Мандрейк се бе отдръпнал и бе застанал до една стена. Пренебрегвайки действията на скелета — който сега подскачаше напред-назад по паважа и сипеше обиди по адрес на приближаващия се облак, — той се наведе над жезъла, склонил глава, очите му изглеждаха затворени сякаш спеше. Кити мислеше, че вижда как устните му се движат и произнасят думи.